Виждали сте ги в клиповете на много от родните ни музикални звезди. Момичета и момчета от The Center участваха и в телевизионното шоу „България търси талант“. Преди броени дни училището за улични танци навърши 10 години. В основата на тази голяма танцова империя е Георги Енчев-Гоош. С него се познаваме от доста време и все още успява да ме изненада с много истории и с нещата, които непрекъснато се случват в The Center.
- Много или малко са 10 години?
- Сега като станаха 10 години, откакто съм създал The Center, си давам сметка колко много са всъщност за мен. Не съм ги усетил, не мога да кажа, че са много голяма част от живота ми, но са много важна част от него. Изминаха изключително бързо. Като се обърна, и виждам първия миг, в който съм влязъл в първата ми зала. Но си давам сметка, че след като създадох цялото нещо, направихме толкова много, създадохме толкова голяма история, че имам чувството, че са нужни поне два пъти повече години, за да могат наистина да се създадат и променят толкова много неща. Смятам, че за тези 10 години ние променихме адски много не само в танцовия климат в България, а и сред една немалка част от младежите. Едно от най-големите неща, които сме направили за това време, е че създадохме едно движение, което е много по-голямо от това, че сме научили няколко хиляди души да танцуват или поне сме ги подкарали в посока танцуване. Създадохме едно движение, превърнахме танците не само в модно течение, а буквално в начин на живот. Според мен никоя друга танцова култура поне за България не е успяла да направи това. Има танци тук, които датират много, много по-отдавна, но ние за това време успяхме да създадем едно движение, което промени начина на живот на хората, които се занимават с него. Усещам как това се случва още на първите им срещи със самата култура. Буквално в първите няколко пъти, когато те влязат в залата, тази трансформация започва да се случва в тях. Те започват да излъчват съвсем друго нещо. Започват да се променят и имам чувството, че то вече е необратим процес. Оттам нататък започва да ги променя безвъзвратно и то изцяло към по-добро.
Много неща могат да се случат за 10 години. Когато те са наситени с много преживявания, с много дела, мога да кажа, че са много пълноценни. Иначе не бих могъл да кажа много или малко са, но е изключително пълноценна за мен тази десетилетка, както се казваше навремето.
- Много от момичетата и момчетата в училището написаха във фейсбук колко се радват, че танцуват и как това се е отразило на живота им. Предполагам, че и на теб са ти ги казвали повечето неща. Какво те впечатли най-много от всичко, казано за The Center?
- Понеже не следя отблизо социалната мрежа винаги, до мен стигат разни неща, когато ги пишат до мен. Но аз го знам. Посланието в основата, което носят всички тези постове, аз го знам и то ми потвърждава всеки път онова, към което се стремя още от самото начало. Казва ми точно това – че съм на прав път, че трябва да продължавам да го правя точно по този начин, защото то се случва, то наистина работи. Предизвиква в тези млади хора това, което искам, променя ги натам, накъдето трябва да се променят. Да ги държи будни и гладни, и жадни към това, което трябва да бъде един млад човек. Да не се примиряват с приетите норми, винаги да искат да минават още по-натам, винаги да са готови да експериментират, да търсят нещо отвъд онова, до което другите са стигнали. Радостно е, когато всеки път в залата видя някой с кутия шоколадови бонбони и той не черпи заради личния си рожден ден, ами заради 1, 2, 3 или колкото там години е прекарал в залата. Това, казвам ти, почти всеки един човек го помни. Явно наистина е някакъв ключов момент в живота им, защото всички го знаят. Единици са тези, които не си спомнят и ако има такива, те веднага ни питат, тъй като ние си водим съвсем подробни архиви. Това ми казва, че наистина им е важно, значима част от живота им е. Някои черпят не само всички в залата, ами си организират партита... Много специален е този ден за тях. За много от тях е по-специален и от рождения им ден. Не минава просто така незабележимо и да се сещат между другото: „Абе знаеш ли, че днес правя еди-колко си време“. В основата на всички тези постове, за които говориш, е точно това – че им даваме нещо, много различно от злободневието им, от живота, който водят. Превръща се в нещо, което ги занимава. Много важна индикация е дали продължава да ги занимава и днес начинът, по който ние работим с тях – не стъпките, които им даваме, а начинът, по който подхождаме. Дали и днес продължаваме правилно да комуникираме с тях. Дали и утре, когато те дойдат по-различни, защото те всеки ден идват различни, ще продължи да ги занимава. Не можеш да си представиш колко различни са били децата 10 години по-рано. Средната възраст сега си е била и тогава такава – някъде 14-17 години, но преди 10 години поколението са били много различни. Нямат нищо общо. И ако ние не се адаптираме, ако не сме отворени и гъвкави към всички промени, които нанасят някакви корекции в поведението им, в желанията им, в това какви хора са, няма да ги разбираме, няма да можем да работим с тях. И ще започнем все повече да се отдалечаваме едни от други. Затова сме непрекъснато ококорени към тях, учим непрекъснато от промените им, от всичко, което ги занимава.
- Край училището си работил и с много музиканти. Запознанството с кого ти се е запечатало най-силно?
- Работили сме буквално с почти всички на българската сцена. Не аз пряко, тъй като сме голям екип с хореографи. Понякога с много голяма тъга отчитам, че много малко от българските артисти са такива професионалисти, каквито на мен ми се иска да бъдат. Не знам дали това изобщо трябва да го казвам, но ето, казах го. Впечатлен съм от хората, които наистина са професионалисти, които не правят абсолютно никакъв компромис, които не го правят между другото, които гледат на себе си по най-сериозния начин, които градят имиджа си стъпка по стъпка, които според мен могат и би трябвало да останат трайно на сцената и изобщо в българската музика. Един от хората, от които съм впечатлен, е Поли Генова. С нея сме имали възможност няколко пъти да работим по различни проекти. За мен тя е един от най-големите професионалисти изобщо на българската сцена. Много са различни впечатленията, които имам от различните хора. В момента има една вълна, която е абсолютно неконтролируема, и аз нямам представа тя накъде ще поведе цялата музика. Факт е, че на нея се возят изключително много хора. Дивна е един от изпълнителите, за които със сигурност има място. Тя, безспорно, е съвсем в началото на кариерата си, много неща тепърва й предстоят. Страхотни данни, тя самата е страхотна. Изключително много се гордея, че е част от The Center – от доста време танцува в залата ни в Русе. Работим заедно и на сцената. Тя е  наша голяма гордост. С хип-хоп изпълнителите също работим, имаме няколко допирни точки с Криско. С Ангел и Моисей имаме и бъдещи планове, които много ни се иска да реализираме, защото много си подхождаме като енергия. Когато започнеш някакъв проект с изпълнител, много е важно енергията да пасне. Тогава дори и от думи нямаме нужда, то просто се случва. С Ангел и Моисей е много лесно и приятно. Ние имахме и един проект, не знам дали си попаднала на него.
- Летният лагер, тъкмо щях да питам за него.
- Моисей участва в този лагер. Тоест ние го взехме, с негово желание стана, естествено. Просто го поставихме в условията, в които поставяме всички наши танцьори на лагерите. Те са едно от много хубавите и стойностни неща, които правим през годината. Единият е през зимата, а другият – в края на лятото. Тези лагери са тренировъчни, с много стриктна и ясна програма от първия до последния ден. Освен танцуване и уъркшопи на всички хореографи, има много интензивности, тийм билдинг задачи, много неща, които правят работата и присъствието на всички много интересно. Цялата програма е с безброй много интересни неща, които те разбират в движение. На предните лагери едно от интересните неща беше темата за деня. Сутринта ние им давахме нещо, което те трябва да изпълняват, без значение къде са и какво правят. Примерно едното беше: днес всички се движим назад. И целия ден всички движим на заден ход. Тъй като моят рожден ден попада точно в периода на лагера, миналата година на този ден всички се казваха Гоош. Беше много смешно, толкова го оцветява целия ден това. Има и актьорски вечери, правим си шоута... В това нещо поставихме и Моисей – на същите условия, на същото меню, което е вегетарианско, тъй като аз не ям месо. Той ставаше рано с нас, тичаше, правеше всички неща. Беше много смешно и интересно да го наблюдаваш, защото това е нещо, в което не само не е попадал никога, ами е и коренно противоположно на това, което е свикнал да прави. В едно от филмчетата, които направихме, той разказва: „Цяло лято на боб и наденица, сега тук само плодове и зеленчуци. Сервират толкова храна, колкото да се поддържа живота.“ Въпреки всичките крайности и неудобства, през които му се налагаше да минава във всеки един от дните, си тръгна много доволен. Не искаше да свършва цялото това нещо. И казваше: „Лееелеее, къде се връщам пак. Как искам всичко това да продължава още“.
- Ще има ли и други експерименти като този с Моисей?
- На лагера беше и Дивна, но тя беше там по танцова линия, а не като част от екперимента. Искаме като практика да го вкараме това и на всеки един лагер да взимаме по една популярна личност и да я поставяме в тези условия. Моисей с цялото си сърце е разказал за този лагер, изцяло хубави впечатления и много хора са разбрали. Не знам дали са се уплашили или и те искат... Засега още нямаме конкретен човек, който сме си избрали, но има още няколко месеца до зимния лагер, със сигурност ще имаме до тогава фаворит. Интересното ще продължи. То е забавно за нас, но е шанс за един външен човек. По принцип лагерите ни са затворени, те са само за танцьори от The Center. Моисей беше първия външен човек, който попада на всички наши неща. Ние имаме наши си ритуали, които правим. За тези 10 лагера много неща сме разбрали – кое е хубаво, кое не, и продължаваме да го шлайфаме. Децата искат лагера да става все по-голям – все по-дълъг, и никой не иска да си тръгва. Започват да ни гонят от хотела, защото сме до еди-кое си време и ние излизаме навън, на една голяма площадка. Шофьорите на автобусите започват да беснеят, но никой не иска да си тръгва. И всеки път е така, а става и все по-трудно. Защото то наистина е някаква приказка. Нетърпеливите още като се качим в автобусите и започват да питат кога е следващия лагер, къде и колко ще струва. На първата тренировка след зимния лагер поне 30 души дойдоха с капаро за летния, за да не изтърват.
Виолета Тодорова



Снимки авторът и личен архив



{jlvotes}