1Днес как само се бях размечтала! Мислех си, айде, стига толкова мъка. Спускаме кепенците,

махаме за сбогом и се понасяме волни и диви из Европата. И то с кола, и то с приятели. Ама на, в този размечтан момент до мен достигнаха едни вопли, едни ревове... Поглеждам телевизора - публиката реве, водещата и тя, полицаят и той едва се удържа... Заслушах се и... Съдът определи: прекратява производството по делото като недопустимо и оставя без разглеждане предявения от ищцата Надка Арнаудова иск срещу ответницата Елена Бакалова. Закривам DSC 0009-001съдебното заседание.
Брех, заинтригувах се люто. Каква е тази трагедия, какъв е този патос?! Заслушах се и не можах да повярвам. Толкова не повярвах, че бързо се шмугнах в нет пространството, намерих съдебното заседание и го преразгледах няколко пъти. Не стигна това. Влязох из законовите ни разпоредби, да се уверя, че съм дочула правилно. И, драги приятели, не само бях дочула всичко и то правилно, ами излезе, че има неща за още по-голям рев из родната ни абсурдна законова реалност. Аз навремето като ви разказвах абсурдите испански, все си мислех, че при нас такива животни нема, а то излезе, че онези ми ти са направо като пролетни кокичета в сравнение с нашите магарешки тръни.

 

Две неща ме втрещиха - нашите закони и нашите деца, но преди да продължим да си хортуваме за тях, ще ви разкажа една случка от Испания. Аз, току-що пристигнала, излегната до басейнчето на блокчето ни. Обяд, сиеста, наоколо тихо и пусто. Едно отроче английско цапа в синята вода. Наоколо му плуват разхвърляни играчки, изоставени от други деца, види се. В този тих и блажен момент чувам как майката вика: “Right now! Right now! (Веднага!Веднага!) Остави тази играчка, тя е на брат ти! Веднага!” Моменталически разбирате, че и вие да бяхте, и вие щяхте да останете като гръмнати, особено в онези далечни години, когато и вие, и аз все още бяхме вдъхновени и възпитани да разделяме всичко по равно и общо, особено пък между двама братя. И аз като вас не разбирах тогава смисъла на крясъците на майката, но по-късно... По-късно, като поживях и помъдрях из чуждата действителност, разбрах - уважавай чуждата собственост (и на брат си). Правото на такава трябва да се зачита и спазва. Ако искаш да притежаваш нещо, трябва да си го спечелиш или заслужиш. Така че не може ей така да награбиш играчките на друго дете, дори това да е брат ти.

 

Та накратко за съдебния спор. Дъщерята Елена влязла в семейния апартамент на майката Надка и сменила ключалката. При опита на последната да влезе в собствения си имот дъщерята заедно с мъжа си я набили така, че Надка я реанимирали в Бърза помощ. И сега, приятели, вие си DSC 0092мислите, че майката, ето на, има си нотариален акт, апартаментът си е нейн... Да, ама не! Според българския закон майката е трябвало да подаде молба до 6 месеца, и то след като се докаже, че поне толкова месеца дъщерята е ползвала чуждата собственост. И понеже майката подава молба по-късно, тя губи жилището си!!!В нета има и други подобни абсурдни истории: в имота на жена от София влизат цигани и се настаняват да живеят. Тя пита по-какъв начин може да си влезе в къщата. Е, тук ако сте собственик, вземете валидолче. Адвокат й отговаря - трябвало да им вземе имената и паспортните данни, да заведе ревандикационен иск или прокуроско решение, или да пусне молба в районния съд по местоживеене по реда на бързите производства (до 1 месец), или да разруши къщата!!! Обаче жената казва, че чакала това прокурорско решение вече 5 месеца, а не можела да разруши къщата, защото циганите имали малки деца!!! Аз все си мислих, че държавата ни е дива, ама толкова дивашки неща не бях очаквала. Излиза, че ако някой ти влезе в имота, например барачката на лозето, ти трябва да го изчакаш ПОНЕ 6 месеца и до толкова време или 30 дни (в зависимост къде подаваш молбата) да търсиш къде да се оплачеш. След това никакви нотариални актове и никакви собствености вече не важат. Обаче силно и тайно стискам палци да не съм разбрала правилно. Да греша някакси. Дано да греша! Защото българските закони са написани с терминология, която максимално да ви затрудни да разберете какви, аджеба, са ви правата и свободите.

 

Разказвала съм ви за испанските съдилища достатъчно, но пак да се преразкажа – там просто отиваш до полицията и подаваш оплакване. Полицията сезира прокуратурата. ДО 1 МЕСЕЦ (обикновено в такива случаи до седмица) делото се разглежда. НЕ СЕ ЗАПЛАЩА НИЩО и никакви такси никъде - нито за бланките, нито за молби и такива подобни. Да не говорим, че там на никой даже няма да му хрумне да влезе в чужда собственост, да сменя ключалки и да претендира, че собствеността е негова. Така ще го шутират, че ще се намери в затвора още докато отваря чуждата врата.

И за никакви шест и не знам си какви месеца не става въпрос. В Испания (а и не само там) има къщи, в които с години не живее никой, да не говорим, че на повечето чужденци имотите им са втори дом и те си ги посещават през лятото или някоя ваканция.

 

Друго обаче много ме срази в това дело, което видях по телевизията. И ме размисли. За децата ни. Отговорът на Надка: “Не съм сгрешила в нищо, не съм сгрешила във възпитанието на децата си. За тях работех - за дъщерята и за внучката, да са осигурени и да имат всичко.”
Аз днес на пътешествие щях да ви водя, чудни гледки да ви показвам, из легендарните футболните стадиони “Ноу Камп” и “Сантяго Бернабеу” да ви разходя, ама на, да му се не види с тази наша българска неуправия. Вместо да си разказваме за хубави преживелици, за смях, за човечност, за възвишени и вдъхновяващи неща, ще се занимаваме с такива, дето отдавна хората са ги решили, ще тичаме по адвокати и прокурори (защото съм сигурна, че много от вас си имат същите недоразумения из съдилищата или поне са се нагледали на такива), за да търсим правдата и да гледаме иде ли бялата лястовица.

 

 Следва

 

Милена Марева
за вестник “Народно дело“
28/29 май 2011г.