всички морални, физически, душевни, образователни и прочие качества на нацията, на която си отишъл на гости - клозетите и болниците. Клозетната тема ще я оставим за след новогодишните празници, когато ще бъде по-актуална. Сега нека си продължим раздумката за изцерителните заведения. Това пък иде точно преди светлите и святи, ама обилно преяждащи новогодишни празници, което пък моменталически довява една дезинфекционна, стерилно обветрена миризма, която не знам защо казват, че в България малко лошо понамирисвала.

Спомняте ли си, като ви разказвах, че Марбея е райското кътче на Европа? Хората тук наистина още се мотат без ангелски крила, даже като гледам, доста опашати са се настанили из топлите марбейски кюшенца, но след като видях болниците, не остана и диричка от съмнение - пустите испанци пак са се уредили с най-хубавото. Че доскоро не е било така, е ясно и очевадно, ако е трябвало само да посетите Салюд центровете (нещо като нашата Бърза помощ в комплект с поликлиника), за да си харесате някой церител за джипи (понародному - домашен лекар). Това обикновено са стари, тип барака постройки, и на рентгена (иначе супер фешън) може да прибавят и щайга (честно!), ако ще се снима крак в цял ръст. Но испанските болници, онези, в които повече се действа, отколкото направлява, объркаха представата ми за всякакво благоприличие, разрушиха всичките ми нормални представи за нормално церящо заведение, напъхаха в деветата дупка на кавала всичките ми изтерзани чувства, имали досег с (а)нормална българска болница.

Днес ще бъда шофьор (с голямо удоволствие!) на съседите по врата. Бабето никога не се е престрашило да натисне газовия педал, а дедето се е приготвил да разкрасява краката си, та си е заръчал операция за изпиляване на кокалчето на първия крачен пръст. Поемам шофьорската си участ с радостни възгласи - пор супоесто, кларо, ама разбира се... заради любопитството да  видим ние как-какво из испанските лечебници!
Колата плавно завива по ограденото с метални черни топки абсолютно чисто и ново шосе, оградено с  разлистенозелени палми. Райграсни градинки, окантовани с дребни, бяло наслюдени камъчета. Огромен платен и неплатен паркинг (изглеждащи еднакво). Гледката отвън е като пред петзвезден хотел. Все още съм абсолютно убедена, че сме на неточния адрес, но дедито и бабката му някак си странно са убедени, че тоооочно това е мястото!

Пенсионираният бояджия спира колата до автоматично разперващи се врати, бабката го следва на дребни подскоци и аз какво да правя, примирена отивам да паркирам колата.
Оставям я в стартово положение, защото съм тотално сигурна - ей сега старчетата ще изхвърчат обратно, и влизам през „стъпи на площадката, за да се отворя“ врати. Нахлувам аз вътре и само викам „Ооо!“ Не е хотел, летище е! Ескалатори, мрамор, лъскав като ледена пързалка, зеленолистни треволяци, огромни слънчасали прозорци, на рецепцията, проточила се като чудовището Неси, едни елегантно униформени лелки със слушалки на главите мило и тихо се усмихват и много бързо работят. Мхххх... странноооо... дезинфекционна миризма липсва. В тон с треволяците зелено пременени лелки, точно като за в болница, току прехвърчат насам-натам... Странно! Мяза на болница, мама му... ама като прелетяла от Космоса! То и нататък все така си продължи! Като в научнофантастичен филм.

На рецепцията поглед в списък, запитване в слушалките за нещо и до някого... и дедито изчезна, бабето и то. Мен след като ме извикаха по име и ме ръкоположиха (лично) в зала фамилария (чакалня), ме изоставиха пред кино-телевизора... имало и ресторант, и кафетария... Честно, изобщо не можех да го повярвам това всичкото! След малко пак си чувам името, едно лелче ме вика. Абе, викам, какво е това уважение, какво е това... ааа стига бе, съвсем ме стресирахте!

Обаче като видях хирургията (разположена в кръгло помещение) и стаите на чакащите за операция (само след около час) - около 30-ина, наредени около хирургическата зала и разделени от нея със стъклена стена с плъзгащи се врати, пък в хирургията в центъра й - палми и бял пясък в остъклено пространство, последен крясък на фешън интериор дизайна... Ето тук вече виках „Ааа, всичкото това е нарочно - да дразнят, да се пукна от яд, да позеленея от завист...“ Я стига, само не на мен тез болнични номера. Обаче ударите продължаваха... Влизам в стаята на страдалеца и малеее (вижте си сами снимката), аз останах без дъх! Телевизор, кабелна телевизия, интернет wi-fi, градски телефон, вътрешен телефон (за връзка с администратора), леглото супер модерно, климатик, резервно легло – стол, банята... 5-звездна (честно!)...

Туша постави бабето, идва и вика - моичкият ще спинка тук през нощта, случайно да не го заболяло нещо си, а и аз тук ще нощувам, че да не ми го открадне някоя младичка, ще го наглеждам. Не я попитах за менюто за вечеря, за парички под масата за докторите пък въобще. Беше ми призляло, защото при цялата тази дандания за едно кокалче никой не споменаваше и за пари! Разноските (за всички здравни процедури) били се поемали от здравната осигуровка.
На другия ден изписаха дедито на количка до вратата на колата, с една бохча лекарства (безплатни) и инструкции за приема им, напечатани на лист. Имаше система с някакви илачи и му прибавиха и резервен флакон за системата. Не стига това, ами и специална обувка му подложиха... ама де да беше само това... Последният удар под пояса ме довърши... и докато ни вървеше лаф моабета на ухо за младичките, дето били мноооого любезни... Зъъъъррр - мобилът на дядката иззвъня. Обаждаха се от марбейската болница за дата на първия преглед... Ааа...
Край

Милена Марева за вестник “Народно дело“
25 ноември 2008г.