слънчева, все така гостоприемна. Госпожа Обама току-що си е отишла. Заедно с нея - специалните бронирани коли, специалните спецчасти и всички останали спецнеща, необходими да опазят височайшата й особа от лоши хора и недобри намерения. Папараците са прибрали камерите си, възбудата е стихнала. На пръв поглед като че ли нищо не се е променило, небето си е все така много лазурно и много синьо, улиците и площадите тихо са притихнали в предесенна нега. Хубаво, даже прекрасно, обаче да си продължа разказа от предишния път. Понеже съм си обикновена персона и никакви бронирани коли и спецчасти не са предназначени да бдят над сигурността ми, на автогарата в Мадрид ме лишиха от единия (20 кг) куфар, а с него и от всякакъв род и вид документи, оказващи точно коя съм и от къде съм.

Лошо. Много лошото в случката обаче е, че на опашката зад мен, а и пред мен са се наредили куп други плямпащи на всички възможни езици страдалци. А още по-лошото е, че даже вече не ви говоря за дамски чанти или портмонета и даже не само за лаптопи, става въпрос за цели куфари, бохчи, колела и каквото друго „бързите ръчички“ са счели, че ни е излишно, а на тях много спешно им трябва. Става въпрос и за места, които по принцип и след кървавия атентат на гара „Аточа“ са с засилена полицейска охрана и на всяка минутка се виждат въоръжени. И аз ги виждам и викам: „Аюда мии! Откраднаха ми куфара!“ Уф, аз забравих да ви разкажа как всъщност стана всичко. Полетът ни закъснява с 4 часа. Вече е към 1 след полунощ, таксито ме е ошушкало с 39 евро от аерогарата до автогарата, последният автобус за Малага е заминал току-що, угрозата да заплатя още един курс такси, хотел, плюс сутринта пак превоз е огромна, така че аз решавам да изчакам първия автобус, който е някъде към 5,30 ч. Хубава идея, даже прекрасна, обаче... автогарата решиха да я затворят за през нощта. Вече ще знаете, че испанската SUR (не знам за другите) хлопва кепенци към 1 и нещо, а кафетарии и други такиви екстри, където да се чувствате малко по-секюрити обгрижени - като в България, няма. Ех, драги ми читатели, не всичко е толкова лошо в нашата си страна.

Оцелях аз в тези страшни нощни времена, но дойде утрото. В 5 ч. сутринта отвориха вратите. И както знаете, първото нещо, което препатилият пътешественик извършва, прекрачвайки отново вратите на цивилизацията е... то се знае, тоалетната. И още веднъж да повторя, че в тези хигиенни заведения куфарите задължително се внасят вътре, и то в кабинката. Подозирам, че в скоро време ще трябва да се заключват с вериги за китките. Опасността е само да не отмъкнат покрай тях и вас самите и както ще видите по нататък - никаква надежда не хранете да намерят нито тях, нито вас. Така, че никакво доверие повече в уж сигурния испански рай. Но да продължа - оставила съм вратата на тоалетната отворена (можете да си представите испанската сигурност на какво ниво е) и зорко си следя бохчите. Излизам и гледам мургавелка, лошо изрусена, сложила две малки ранички - ярко розова и ярко зелена, точно до количката, на която са моите два куфара, по-малкия с ценния багаж е затиснат от по-големия. Малко странно ми се видя това положение на ярко оцветените й чантички заради психологическата нагласа на хората да оставят разстояние между и себе си и другите хора, а така също и с багажите си. Странно изглеждаха и тези две силно цветни петна багаж (за отвличане на вниманието, защото привличат и концентрират веднага погледа към тях), но аз тогава все още толкова силно вярвах в испанската сигурност, че изобщо и не ми хрумна, че цял куфар може да изчезне в помещение 1 на 2 кв.м. Обаче докато си плисна лицето с вода, куфарът, и то затиснатият, изчезна. Сега следете внимателно хода на събитията.

Оставям останките от багажа си в тоалетната, излизам и викам: „Полицияяя“. Тя, естествено, е точно на четири крачки от мен. Огромната чакалнята е притихнала и полупразна, има само около 20-ина насядали по пейките. Идва полицаят. В това време девойка, която излиза след мен от тоалетната, казва: „Аз видях жената как взе куфара и много бързо излезе“. Униформеният пита как е изглеждала, а момичето обяснява, че била едра, с къдрава тъмна коса, излязла много бързо навън. Казвам им: „Нали има камери? Веднага може да видите кой  е бил и къде е“. А полицаят: „Да, имаме, обаче първо ще трябва да подадете денунсия (оплакване) и едва тогава може да се гледа записа“. А отговарящият за това идвал 8 ч. Насочи ме обаче към дъното на автогарата, където бил офиса на полиция насионал и където мога също да отида. Отивам там, разказвам и добавям, че има свидетел. Показвам им момичето, което седи на пейката пред тоалетните. И сега ВНИМАНИЕ! Лошо изрусената кака, заедно с двете ярки ранички, но с още един голям куфар (твърде възможно е моят да е бил вътре), седи през седалка до свидетелката. Момичето е миловидно, русичко, изглежда на около 18 години и има вид на източноевропейка. На мен ми заприлича на чехкиня и говори добър испански (по-късно, като се съвзех от шока, си спомних как действат мургавите бандитки).
Следва

Милена Марева
за вестник “Народно дело“
11/12  септември 2010