отново джапанките и на плаж. В този слънчев за нас момент тук се изсипаха и норвежците. Направиха лека шумотевица на летището, метнаха няколко рента кар коли, забърсаха пътьом по дузина бири плюс водка (да знаете, два черни дроба имат тез скандинавци), ощастливиха позаспалите обороти на куп кафетарии и ресторанти, прибавиха към багажа си по бохча с местни бутикови парцалки, погледнаха слънцето, въздъхнаха издълбоко и рекоха: „Ей това е животът!“
Дааа, добре са си норвежците, няма какво да ги мислим. Всичко си имат и нефт, и риба, и социални помощи. В едно само не само не ги огряло слънцето, ами направо ги забравило. Толкова, че на север си имали само няколко седмици 14-градусово лято.
Не го разбирам аз туй що ще е да си нямаш слънце. При нас в Българията и зимното не ни е лошо, а тук в Андалусията отърване от него пък въобще няма. Обаче я питай норвежците. Явно голяма работа ще да е туй жежкото на небосклона и голям бизнес ще да е и добре ще да  са се усетили андалусийците, та елате и вижте какви ги вършат тукашните и как на всичко са готови, само и само на техните плажове да се кротнат колкото се може повече тълпи намръзнали ехтрансероси (чужденци). И само и само тяхното слънце най-хубавото на света да бъде. Нищо, че пясъците им са черно-мидено-черупкови и изкуствено засипани с дребен чакъл, а морето им е толкова студено, че става само за гледане. Нищо, че почти не можеш да разпознаеш това домат ли беше в салатата или пластмаса и изобщо къде е салатата. Да, обаче никой не ти надписва сметката, такситата, макар и скъпи, са с еднаква тарифа и на всичкото отгоре с униформени шофьори (тук скандалът е, че на жените водачи е забранено да са с къси поли, та сега те се борят против тази дискриминация). За среднощни нападения и страхове изобщо не съм чувала. Ако пък има недоволни (освен за пластмасата в салатата) - звънкат на полицията. Гарантирано бързо и добро обслужване. Да не говорим за хотелите и апартаментите под наем, за например огромен тристаен, на два етажа, с джакузи, тераса, солариум, басейн и всичките му други домашни екстри на брега на морето. В такъв се настаниха норвежките гости за 500 евро за седмица... като наемът за месец е 1000 евро, ако се бяха сетили да ме попитат.
Сега онова, дето испанците се правят на лениви и позаспали, си е чист номер на китайката. Заспали, ама така си въртят туризмения алъш-вериш, като че ли утре пак ще ги има. Не като нашего българан, дето си посреща гостите така, като че ли утре ще умре, та гледа да им измъкне колкото се може повече и наведнъж, сякаш утре държавата може и да я няма. Ето такива нерадостни мисли се изсипаха връз мен като се разговорих с норвежката рода на Ян и премеждията им на златните ни дребно и древно кварцови пясъци.
Не знам, сега някои точно по български ще кажат: „Абе я не на мене тия, кой знае какви далавери са спретнали тези със застрахователите“. Обаче веднага ще му кажа аз защо тука не се случват тези работи? Като тези например:

- Значи, Торе, не ти хареса в България? - питам 2-годишната студентка от Норвегия.
- Ами аз въобще не можах да я разгледам. Видях я съвсем за кратко през 2006-а (бел.а. била е на 18 години). Приятелят ми имаше рожден ден и реших да го празнуваме на някое интересно място. Резервирах няколко месеца предварително стая. 1800 евро за двама за две седмици. Пристигаме ние в хотела и тъкмо разтоварваме багажа, вратата се отваря и влизат други хора и викат: „Вие какво правите тук? Това е нашата стая.“ Отиваме на рецепцията и се започват разправии, справки, телефонни разговори... Накрая  ни настаняват в друга стая, която изглеждаше ужасно и ние напуснахме. Обаче не искат да ни върнат парите, което е нормално. И няма на кого да се оплачем. Не можем да се оплачем нито в полицията, нито в бюро за такива случаи, просто няма кой да разреши такива спорни моменти. И парите ни просто си заминаха ей така. Сменихме хотела, вечерта бяхме на разходка и виждаме морето и плажа, беше толкова красиво! В този момент идва мъж и казва, че трябва да си платим за това, че сме там. Извади нож, замахва и вика: „Дай таксата“. Ние побягнахме и той след нас. После не посмях да изляза от хотела две седмици. Беше  ужасно.
- Обаче вие сте били в някое затънтено място. Знаеш, навсякъде по света има места, които не са много гостоприемни.
- Бяхме в... как се казваше... Голдън сандс (Златни пясъци), а хотелът се казваше... (бел.а. името ще премълча).
- Златни пясъци? - така си оставам с отворена уста.
- И на мен ми се случи нещо такова - казва Ховард, също студент, бил същата година в България и също на 18 години. Вечерта решихме да отидем на дискотека. Другите заминаха преди нас. Слизаме по улицата към центъра и пред нас изскача мъж. Каза ни веднага да му дамем 600 евро. Нямахме толкова пари в нас и той ни принуди да отидем до банкомат и да изтеглим. Представи си, че си в чужда страна, сам, не знаеш законите, чувал си, че има мафия и... страшно е. Не знаех какво да правя и се обадих в посолството на Норвегия. Казаха ми, че няма на кого да се оплача, а парите мога да си потърся от застрахователната компания. След тази случка не смеех да изляза сам. Винаги се движехме в група. Иначе в дискотеките е хубаво, стават страхотни партита. Такситата обаче...


Не знам дали си спомняте Златните от онова време. Вуйчо ми казваше, че имало за по цял ден резервирани и платени маси с табелки на баронеси не знам кои си. Имаше и германци,  които идваха за двайсети път всяко лято. Ресторантите бяха пълни до резервните маси. Улиците - с разноцветно говорящи тълпи до посред нощите. Класическа китара на живо звучеше от крайбрежните капанчета. За обрани туристи никой не беше и чувал. Магазинчетата правеха оборота на цяла Варна за година. Лятото хранеше половината град, а Златните златни бяха...
Мъчно ми стана при тези мили спомени. Тъжно. Нещо се е променило през тези години, нещо златно, нещо много българско... Дали това не е и  гостоприемството ни...
Милена Марева
6/7 февруари 2010год.
За вестник ''Народно дело''