из тукашните земи. И все нещо запецвах. Нещо като че ли все не ми достигаше, та да ви ги опиша тез истории, да ги видим ний какво, защо ги вършат те тез неща матовите из джобовете на иностранците по тукашните земи испански.
И от де накъде ще срамят те името българско и каква е причината за това. Ама за това е виновна и Инката, преводачка в съда, с която де-къде се чуем, за да ме наплаши все за ромските джобни истории ме осведомява.
И вчера викам си: я, аджеба, да ги видим ний тез роми откъде и закъде са тръгнали, да взема малко да ги поопозная, че колко знам за тях... Няколко изречения от историята, кримките от вестниците...
Не е хубаво, викам си, да ги набедим за най-крадливите, без да знаем нищичко за тези странници непознати, пък и да видим за какво си пеят те в тез „Чшае шукарие“, „Джалем джалем“ и тем подобни кючек балади, защото както е знайно народните песни са душата, желанията, сълзите, мъката и радостта на един народ.
И те циганите, пишат, били 18 ли, 20 милиона ли, не се знае - разпръснати и скитащи отсам натам по света и макар и без държава и писменост, пазят си своите племенни езици, обичаи, култура, традиции, йерархия...
И както ги гледаш, просъществували хиляди години, през които са изчезнали сума ти цивилизации, култури и цели народи. А ето - циганите са си същите, пеят, танцуват, крадат коне (и чанти), гледат на ръка, правят и развалят магии, с табори отлитат към небето...
Цял ден се зверих с два диоптъра и половина в интернет и вечерта, да ви кажа честно и да ви призная, може и на църква да отида. Бях пак човек, ама по-различен, абе все човек ама.... някак си нещо ми се свали от гърба. Змийски люспи ли бяха или кожата на малката ламичка, дето викаше мъжът ми, че съм била... не знам, ама нещо по-човешки взех да гледам. Както сутринта се бях наточила да ви разказвам за циганските портфейлни набези тук, така вечерта нещо бях притихнала, та и поплаках малко.
Ами вземете прочетете историите и най-вече на бившия полицай - „Баба Керанка“ в govorilnq.net и ще видите после.
Защото ето какво установих - знаем ги ние циганите, но не ги познаваме. А като не познаваме нещо, започваме да се страхуваме, а като се страхуваме, намразваме. А като намразим, отсреща ни с омраза отговарят.
Защо крадат, защо децата си на училище не пращат и най-вече момичетата защо се женят росни-млади и защо момците булката си купуват. И как така испанците не ги боли глава толкоз от техните си хитанос (цигани).
И се рових, рових... няколко стихосбирки открих, една-две преведени на български песни, няколко стихотворения, три-четири филма и туй то, повече йок, няма. В техните си ромски сайтове и там нищо, само там, отдолу в колонката за читателски мнения... мани-мани... ред псувни, ред грозни закани, малко история, малко народопсихология... И така започвам разказа „Казват, че имало и щастливи цигани“...
Обичам дъжда – най-тъжната изповед на небето. Обичам слънцето – далечен отглас на огъня, забравен в очите ми. И вятърът, ах, вятърът – пристанището на кръвта ми! Обичам музиката – тъмен блясък на душа, покълнала от обич... А ти, мой делничен празник, мое начало и свършек, ти какво си? Искам да съмне „Искам да съмне“ Васил Чапразов, ромски поет
Краят на септември. Андалусия се стаи, притихна. Небето потъмня и натежа, надойдоха първите дъждове на ситни мъгливи талази. Тук все още е лято и все още е топло, но с онзи нежно хладен вкус на циганска есен, която ще продължи до април.
Обичам дъжда и негата, която донася и чуството за самотност и тишина, и дългите смълчани дни, потънали в размисъл. Зареяла съм поглед към ъгълчето на показващото се между блоковете море, вцепенена от красотата на мига, без да чуствам страх и без притеснение. На масата лежи камерата ми „Никон“, на стола - раницата с документи и портфейла ми, насреща ми мълчаливо, затворено в своите си мисли е седнало момче на около 16 или 18 години.
И дядо, и баба казват ми че ромите от бога идвали, ромите скитали се, отдалеч дошли са. Кого да попитам? „Душата ми“ Михаил Петров, ромски поет
- От кой край на България си? - мъча се да наруша тишината. Момчето тревожно се размърдва, поглежда ме недоверчиво, кратко отговаря - от Плевен, от селата. - Откога си тук? - продължавам, ей така, колкото да става приказка. - А, от месец - момчето явно не е от приказливите. - Харесва ли ти в Испания? - това вече е само от любезност. - Амиии да, хубаво е - явно не му се говори. Има си грижи.
Реших, че повече няма да ми каже, от страх ли, от предпазливост ли... Нали ние тука българите все едно на ум си имаме като се срещнем, пък може и нещо да му тежи. Вече сто пъти съжалявах, че тръгнах с Ина, преводачка в съда. Уж за набързо да свърши някаква работа заради две задържани циганки за кражба и после да разгледаме Фуенгирола - градче до Малага. А ето повече от час седя в това скучно испанско кафене, с полупразни маси, евтино кафе и едва тътрещ се собственик. Следва
Милена Марева 29 септември 2009 за вестник ''Народно дело''
|