земи. Заваля. А когато тук завали, няма спиране. На пълен работен ден, че и с нощни смени. Кратка почивка и отново юруш на работа. Така сме си втора седмица - със заредени чадъри. Улиците блестят, зеленината напоена, колите излъскани, язовирите препълнени. Красота! В тези мокри дни и особено когато е края на седмицата, и най-вече когато температурите са се хлъзнали надолу по скалата, а съседът вика: „Уф, че студено! Днес май няма да се работи“, не ти остава нищо друго, освен да си намериш един добър приятел на чаша „кафе кон лече“ и ходом марш - на сладки приказки.
Докато ме спохождаха тези планове на връщане от китайския „нонстоп“ отворен магазин, току да прекрача прага на четириколката си и в крайчеца на взора ми се мерна съседния паркиран регистрационен номер. Та ей този номер ми скрои целия следващ номер. Не знам как така се случи, ако щете, сложете своето доверие върху мен (казано по английскому), но ето ме мен, на 100 километра от Марбея, в старовремска с дебели две педи стени испанска къщица, с прозорци, гледащи към покатерено по склоновете на планините бяло испанско селце, притихнало в тишина и дъжд. С чаша от бялото сладко вино на Компета, направено от изсушено грозде, или стафиди както ги наричаме ние. Дааам, същото онова шербет вино, заради което до тук бият път суетни мадридчани, гордите от Барселона, борбени астремадурци, непокорни баски, къде без богопомазаните марбейци... И изобщо от къде ли не. Сега бас държа, че си викате: „Хайде бе, к'во пък толкоз?!“ Дъжд, вино и на гости на приятел .Обаче това е защото не знаете ситуацията из испанските географски ширини.
ПРЕДПОЛАГАМ, СИ МИСЛИТЕ, че тукашните са като нас, българите - току се запознаят с някого на улицата и „Хайде у нас! Да видиш каква ракийка имам, пък каква туршийка е извъртяла жената“... Неее, няма такива гостоприемни неща тук! Предпазливи са местните и много недоверчиви. Гостоприемството май завинаги ще си остане български патент. Тук, но както казват - и по света, за да отворят вратите на дома си пред теб, понякога трябва да минат години. Те че са си дръпнати, простено да им е, но това е и заради случката, че Испания е насъбрала за де-що се сетите цвят и раса световници, които не знаят нищо един за друг. И много често ми се случва след дълго време мои познати да ми кажат: „Ама те българите били много различни хора от това, което ние си мислихме.“
И ТУК МИ ХРУМНА,че ние не знаем нищо например за съседите си по граница да речем. За румънците или сърбите? Да не говорим пък за по-далечните като например скандинавците, за тия по южноамериканския континент пък въобще. Иначе относно американски атаки и терористи, пожари и земетресения, убийства и катастрофи, нововъведенията в летищните скенери сме осведомени и аха да ни пише шестица даскалицата... Направо дето се казва бомба сме готови да измайсторим, само гледайки новините по телевизията. Обаче каква ракийка пият съседите, добре ли са уредили държавата си, какво мислят за правата на малцинствата си, добри хора ли са.. .хм, пълно невежество. А уж единно семейство с европейците сме се запътили да правим. АУ, ТОКУ-ЩО ЗАВАЛЯ СНЯГ! Ето това представлява Испания! Тук снежи, малко по-нататък на плаж се канят да ходят. Е, види се, че сега следва удобно изтягане на старовремския диван, домъкнат от не се знае коя испанска колония, положен на плочки от времето на маврите. Допълване на чашите със сладко стафидово вино и... на сладка раздумка с норвежко семейство, незнайно как озовало се в Андалуските планини. Ян, София и дъщеричката им Ема. - Знаеш ли защо те харесвам, Милена - това е Ян Стендал (не е роднина на знаменития писател) - Защото мога да си говоря с теб за социализъм и комунизъм. И ти знаеш как е било. - За комунизъм?! - гледам Ян със зяпнала уста. - Че откъде можеш да знаеш ти за комунизма в онези полупусти заснежени фиорди?! - Моята баба Тюнем беше председател на социалистическата партия в Троненхам. Знаеш, там съм роден. А нейната сестра Лили беше първата, която посрещна Юрий Гагарин на летището в Осло. О, не знаеш каква история има моето семейство! Следва
Милена Марева
16/17 януари 2010год.
за вестник ''Народно дело''
|