Копривщица. Мечтателно притихнала  и неземно

красива. Толкова красива, че чак ти се доплаква. Най ти се доплаква обаче, като се сетиш, че хотел те чака, а наоколо взорът ти ни такси, ни рейс, ни нищо не регистрира. Кавалери за помощ също липсват, балканските юнаци спят още сън непробуден. В случая единствената балканска юначка волю-неволю се оказвам аз. Сакът на гърба, двата чувала под мишница и на пъплещ ход тръгвам към единствената хотелска обител. И хубаво беше декориран площадът, ама за какво му бяха толкова много стълби, стълбички и стъпалца, не разбрах. Иначе беше красива архитектурната замисъл, обаче барем една шосирана пътечка да беше извил творецът в творението си, та отруденият турист все пак да може автомобилно да довлачи дисаги до кацналия на хълмчето хотел (после се чудят копривщенци що им са празни хотелските стаи).

Обаче на това пепел му сложи. Хотелът затворен! Нямат вода. Авария. Къде са, питам, онези модисти от София (то по това време други луди едва ли има). „Ми те вчера заминаха еййй там, в онази къща“ - и проследявам аз посоката на пръста й... И ни красота остана, ни архитектура, ни романтика. Пръстът й се беше проточил като на Ленин, напред и нагоре, ама накъде точно - не се знаеше.
- Ми няма ли нещо като рейс ли, такси ли - с копнеещ глас питам аз.
- Цццъъъ, нищо няма, ама ей тук Цецко ще помогне. Цееецко бре, я ела да помогнеш на жената!
После беше весело. Три красавици от София. Снимки, пози, ха така, усмивка, чупка... щрак!  Георги Дончев, натрупал фотографски опит в Централната лаборатория за космически изследвания, е брилянтен. Докъм следобеда е нащракал всички уникални старобългарски къщи барабар с моделките.
Софиянци, както следва, решават да полеят събитието, аз обаче все още много рошава, силно недоспала и леко насаждена решавам моменталически да се възвърна във Варна. Има ли влак? Има. Събирам си партакешите и натоварена като муле - обратно на каручкобусчето - пътувам за гарата. Обаче на средата на пътя автомобилното чудо издъхна (аааа, не е заради багажа ми). Край, викам си, тук ще се мре, изпуснах влака. Другите пасажери бяха странно спокойни. След не знам колко време ний отново на друсащи подскоци летяхме към гарата. Ний закъснели, ама и влакът и той. На бегом, доколкото бегом може да бъде човек в тази набагажена история, викам на някого зад дъсчения прозорец - един билет до Варна. Глас от там: „Ми няма директен. Ще слезете на Стара Загора (май така беше) и след шест часа ще се прикачите за Варна. Ама ще ви дам общ билет.“

Пуфка влакът, натъпкан до ъгълче и корнерче, весело шумящ със студентски смях и раздумко-информация за прилежащите им школа. Аз възкачена на чувалите си в коридора. Разчорлена, недоумита, недоспала, ама мнооого модно облечена. Кондукторът. Вярна на принципа „С питане и до Рим се стига“, питам има ли друга възможност за прикачване, че хич не ми се дреме шест часа в Пловдив.
- Ми има - вика човекът, - ще слезете на Карнобат и там веднага ще хванете пътническия до Варна. Билетът ви ще важи.
Йехууу, мисля си, пътнически, ама поне ще разглеждам и опознавам родината в забавен каданс - с всичките му подробности и красоти.
Карнобат. Изтиквам аз бохчите си от влака и чувам по високоговорителя: „Пъъътническият влак за Варна тръгва от седми коловоз. Пъъъътническият влак за Варна тръгва от седми коловоз.“ Под напева на приятния женски глас аз захвърлям всички терзания около безценните ми ръчно тъкани и бродирани парцалки и на спринт, влачейки безжалостно и  безмилостно чувалите по перона, спринтирам към седмия. А той! Почти като от Варненската опера до Кукления театър (поне така ми се видя). Със сетни сили хвърлих чувалите в последния вагон (тук за първи път в живота си и за последен псувах доста цветисто). Циганите и съмнително брадясалите субекти около мен малко помрачниха радостта ми, нооо все пак пътувах към родния град и цивилизацията. Тук вече, викам си, край! Свърши се! Никога повече ни Копривщица, ни красоти, ни романтика. То това е за силно романтични и най-вече мускулести натури.
Кондукторът – бииилетите, моля!
- А, вашият е за Варна! Ми то влакът не отива до Варна. Последната спирка е Комунари.
- Ама как не отива до Варна – аз борбено готова да отстоявам правата си. - По високоговорителя съобщиха, че влакът е за Варна!
- Миии то това е стар запис. От три месеца влакът не отива до Варна. Ама билетът ви важи.
Е, викам си, и това е утешение. Пристигам в Комунари и оттам такси ли, рейс ли, все нещо ще има да се добера до Варна.

Комунари. Оказва се жп депо, гара без град. Някъде на около час и нещо от Варна. Тъмно, страшно и студено. Не се изтрайва. Ни светлинка, ни жива душа се не мярка наоколо. Ни такси, ни рейс, ни нищо. И аз като наизвадих ония ми ти везбовани красоти, та като се натъкмих, ако имаше циганка наоколо, щях да я бия по красота. Развети волно бели поли, под тях се подава черен клин, над него ръчно тъкана жилетка, още над нея дънчено яке... не се сетих тогава, че създавам нов гръндж вълна. На сега, първооткривателят на гръндж фешън вълната щеше да е българин.
Обаче в прилежащия момент никаква фешън вълна не можеше да ме развълнува. Мисълта ми беше заета в животоспасяваща акция. Сега, викам си, ще се обадя на Тошето. Да идва и да ме спасява. Къде е телефонът (джиесеми по туй време даже във филмите нямаше)? Телефон на гарата няма. Има де, ама само в стайчето с двете служителки на гарата. Обаче не е обикновен градски. Телефонът е служебно междуГАРСКИ. Служителката вика - дайте си номера на телефона, ще се обадим на гара Варна, те да се обадят на мъжа ви. Обаче служителката вика - малко ще му е трудно на мъжа ви да намери Комунари, щото няма табелка на отбивката, има само една, ама е за Толбухин... и на картата ни няма... Имахме преди месец такъв случай. Мъжът й цяла нощ пътувал до Толбухин и обратно, едва на сутринта намерил посоката. Аааа не, викам, той моят мъж ще ме намери, ако ще и накрая на света.
Обаждат се те на Тошето. И чакам аз Тошето да дойде и да ме спаси, обаче... какво мислите? Спасителят ми отвърнал: „Ааа, вий майтап ли си правите? Тя жена ми днес замина, не може днес да се върне. Тя каза утре. Ааа, майтапчии с майтапчии!“
Смилиха се жениците, пуснаха ме да пренощувам в стайчето. Да ги успокоя, че не съм бандит, разправям им аз - дизайнерка съм. Известна съм. Ама не видях много вяра в очите им. То с тез одежди може и малко на луда да съм им се сторила, ама както и да е. Така си мина нощта - аз на три табуретки, нагиздена и накипрена с последния вик на българската мода (демек с всичко по-плътно из колекцията ми). Към 5 часа се мятам на влака за Варна. Щастлива.
Варна. Тътря аз дисагите, ужасно рошава, съвсем недоспала и черно насаждена. Оглеждам се за Тошето, а от него ни образ, ни сянка. Мятам се на едно такси и в родното апартаментче, готова на бой и атака... Тошето го няма! Ей сега, викам си, лошо му се пише. Не стига, че не ме спаси, не стига, че не ме посрещна на гарата, ами и по нощите ми взел да скитосва.
След малко благоверният ми изгрява.
- Къде си бе, Миленче, чакам те на гарата, така каза - че с влака в 7 и нещо си идваш, ама те нямаше!
В този момент се сещам, че съм взела първия влак за Варна, а аз съм планувала да пристигна със следващия. Вземам си горещ душ, заспивайки още под него, и само една бегла мисъл проблясва в съзнанието ми: „Майчеее, да беше ме карала насила да се уча да шия и да тропосвам, та на всичкото отгоре и да тъка и бродирам... да видим сега с дизайнерство ли щях да се мъча!“

Милена Марева
24 март 2009
за вестник ''Народно дело''

{jlvotes}