Част II. Павел Петков, на 29 години от Ловеч, горд татко на Мартин, работи като шофьор на ТИР. Щастлив да живее от 8 години в Испания и смята да остане завинаги тук.
Дени, съпругата му, е красива като модел, с онази тиха и спокойна нежност на българките. Марти е само на 10 месеца и не е решил коя ще бъде родината му - Испания или България! Оставям ви с неговата история и му се възхищавам заради амбицията и заради твърдостта на характера му. Заради мизерията, която е преживял, и силата да постигне мечтите си - един по-добър живот за семейството си. Павел в момент има собствена фирма за превоз. Има два камиона тежковози. Изплатени. Ето продължението на препатилата му история.

Та във Валенсия не можахме да си намерим работа и се върнахме в Каналас. Там започнахме  благодарение на това момче, с което се запознахме в рейса. Търсехме къде да преспим. Казаха ни, че имало един изоставен стадион, а в него постройка. Там спели едни българи. Предупредиха ни да кажем, че и ние сме българи... Отидохме, съответно питахме ги, бяха мъже на около 50 години. Те не ни позволиха. Викат - ако ни видят, ще имаме проблеми. И ние със Стамбето легнахме отвън, направо на тревата. Обаче през нощта стана много студено, към 3-4 часа една роса. и ти става още по-студено. Стамбето се беше завил с кашони, бяха се залепили за него – целите  намокрени. А аз  намерих нещо като вата, ама на сутринта се оказа, че била стъклена, та цял ден след това не можах да си намеря място от сърбеж. Къпехме се с маркучите, дето поливат портокаловите дървета. Започвахме сутрин по тъмно и се прибирахме по тъмно. По 11 до 12-13 часа работа на полето, вечер собственикът ни вкарваше в склада да пренасяме касетки с портокали, сливи, праскови. Беше много тежко. Аз издържах 4 месеца. От 70 килограма се стопих  на 50, Стамбето от 90 стана 70. Той се отказа на втория месец. Запозна се с едно момиче, българка, и избяга. И така там поспестихме някой лев. Стамбето беше събрал толкова, че на четвъртия месец, аз като привършвах работа и като дойде, нямаше една стотинка. Беше похарчил всичко. Тъй че останахме с моите пари. Взехме си  квартира. И наново търсене. Работиш 5 дни, един месец почиваш... Бяхме вече пет-шест месеца тук, можехме малко да говорим испански и решихме да търсим работа на гроздето. Обаче трябваше да отидем в Аликанте, той е на около 200 километра от Валенсия. Взехме автобуса  до там, обикаляхме селата пеша. Бяхме си оставили само една монета за телефон, ако започнем да приритваме от глад, да се обадим на едни момчета да дойдат да ни вземат. От Сандански, бяха много печени! Започнахме да търсим  наляво-надясно,  никой не ни взимаше. Накрая написахме на един картон „Търсим работа“, седнахме пред един голям супермаркет и да видим какво ще стане. Сложихме една чинийка и ако дадат нещо, дадат! Щото с една консерва се хранехме цял ден и един голям хляб. По малко от консервата и много хляб, да можеш да заситиш.
Стояхме с табелката, минаваха хора покрай нас, гледат момчета млади, хубави и никой не ни даде една стотинка. Даже се възмущаваха: „Мале, как може такова нещо?! Млади момчета, могат да работят, пък седнали да просят!“ Всъщност ние бяхме написали „Търсим работа“, ама кой ти четеше! И тъй. Накрая дойдоха онези от Сандански с една кола, та ни взеха и така продължихме да се лутаме.
Стамбето беше добре, момичето му помагаше, аз бях по-зле. Опитах се да си взема една кола. Знаеш, тук без кола си за никъде. На старо, ама така се набутах яко. Взех заем да си купя колата. Взех я от един испански циганин, извади ми душата, докато не си вземе парите. Задлъжнях с много, а още нямах твърда  работа. Много се бях отчаял тогава. Това беше най-тежкият ми момент. Нямах пари, нямах какво да ям, нямах дори с какво да си платя квартирата... Тогава Стамбето почна работа в един склад, но нямаше как да ме вкара, там вземаше много хубави пари, та почти всичките заеми ми ги върна той. Като взех резиденция, му се издължих. То тук като работиш хубава работа, тези пари са нищо. И като взех резиденция, бях казал отивам на друго място да си търся свястна работа, било то Валенсия, било то някой хубав курорт. В това село няма да остана никога. И така направих.

Заминах при един българин в Аликанте. Беше много скъпа квартирата, това си спомням, аз нямах една стотинка, както винаги. То не че нямах, но трябваше да изплащам тира - по 1250 евро на месец. Накрая трябваше да плащам още една година тези вноски, защото съм бил закъснявал с по 3-4 дни плащанията. А за тези 3-4 дни аз си плащах лихвата. Тук в Испания няма такова нещо! Взех да търся работа по строежите. Една сутрин валеше дъжд, казах си: „Вали дъжд, ще си намеря работа. Щом вали, ще ми върви по вода“. Знаех вече испански горе-долу. На строежите ме питат - какво можеш да правиш и аз викам „Мога общ работник". Те - за общ работник няма работа! Първи строеж, втори строеж, трети строеж, все така. И аз викам: "А, тъй няма да стане!" Ще трябва да казвам, че знам всичко. Отивам на четвъртия строеж и гледам един костюмиран, говори с още двама в работни дрехи, викам - този сигурно е шефът. И един такъв засмян. Викам си - тук ще е! Ама между нас една локва, щото строеж. Не мога да отида до тях и така през локвата викам: "Добър ден". Отговарят: ''Добър ден! Какво желаеш?" И аз казвам - "Търся работа". "Какво можеш да правиш?“, питат те. Аз - ми мога всичко! Те се смеят. „Можеш ли да мажеш?" - ме питат. И аз викам – да! Ама аз нямам си и понятие за какво става въпрос. В България никога не съм работил на строеж. Той нищо не казва... продължават да говорят и вървят. Аз след тях, така около 30 метра. Те се обръщат от време на време, гледат ме, сигурно си викат – тоз какъв нахален! Та човекът ми казва: "Ти що вървиш след нас, бе?“ И аз отговарям: "Ми вие не ми отговорихте кога ще почвам, къде, с кого...“ Човекът се засмя, сигурно разбра, че съм сериозен и няма да се откажа. И ми вика: "Ела с нас в кафето, ще пием по едно кафе, ще поговорим. И аз щастлив, знам, тук ще стане работата. Сложиха ме общ работник на няколко майстори, испанци. Ама как работят испанците! Няма цигара да запалят. А пушат. Това испанци, еквадорци, румънци, руснаци – много здраво бачкат. Ние българите не сме научени така. Все се оплакваме за нещо и все сме недоволни. Спомням си, бяха на по около 60 години мъже и работеха два пъти повече от мен. Наистина учех се още. Никога няма да забравя това време. Ходихме след работа да вечеряме, имахме по 30 евро дневни. След 15 дни фирмата излезе във ваканция. Имаше един испанец – Антонио, бяхме станали по-близки, и аз му се оплаквам, че няма какво да работя през този месец, а той ми вика: „Строя къща, ела ще работиш на нея." Човекът ме познаваше само от 15 дни!... Взе ме да спя в неговата квартира. Не се страхуваше, че ще го обера или ще му открадна колата. Станахме големи приятели. После той направи собствена фирма. И ме взе при него. Страшно много ми помогна. Станах майстор. Взимах по 3000 евро. В Испания имаш ли работа, не е страшно. Можеш да си позволиш всичко. Да си купиш апартамент, кола. Да отидеш на почивка. Със съпругата ми Дени бяхме миналата година на Бахамските острови. 2000 евро можеш спокойно да спестиш за почивка. Дени е завършила ВИНС-а във Варна...

... Слушам препатилата история на Павката и Стамбето (а кой е той - за него в някой от следващите броеве) и ми е смешно, и им се възхищавам. И ми е тъжно, че България не може да задържи младите си, умни и работливи хора. Павел казва, че тук е щастлив и никога няма да се върне в България. Разбирам го. Нали България му е предлагала само да пасе овце. За 2,50 на ден.

Милена Марева
за вестник ''Народно дело''
7 август 2007
Снимки: Милена Марева и личен архив

{jlvotes}