Павел Петков, на 29 години, от Ловеч, горд татко на Мартин, работи като шофьор на ТИР. Щастлив да живее от 8 години в Испания и смята да остане завинаги тук.
Дени, съпругата му, е красива като модел, с онази тиха и спокойна нежност на българките. Марти е само на 10 месеца и не е решил коя ще бъде родината му - Испания или България! Оставям ви с неговата история и му се възхищавам заради амбицията и заради твърдостта на характера му. Заради мизерията, която е преживял, и силата да постигне мечтите си - един по-добър живот за семейството си. Павел в момент има собствена фирма за превоз. Има два камона тежковози. Изплатени.

“...Исках да се махна от България... още от малък исках да замина за чужбина, трябваше ми само един приятел да не съм сам. Защото сам си за никъде, отчайваш се много по-лесно, а като сте двама си давате кураж един на друг... И тъй! Исках преди казармата да замина, но нямах пари. Минах казармата и с мой един приятел от ученическите години се решихме.
...Всъщност всички искахме... всеки викаше: "Искам да изляза в чужбина, искам да изляза в чужбина." Само той излезе по-сериозен и наистина заминахме. Един ден взехме куфарите и... почти без пари тръгнахме. Имах 100 марки. Едната ми леля, си спомням, тогава беше  ми казала: "Ако искаш, ще ти помогна финансово - ето ти 10 лева.” И аз викам - ми добре! И тъй! Не знаехме изобщо къде ще ходим, в коя страна...
Взехме си билет до последната спирка, до Испания. Да можем да минем през много страни, да решим в  коя да слезем. Целта беше да излезем от България, пък къде - нямаше значение. Баба ми, Бог да я прости, тя почина преди една година, ми викаше: "Не, недей тръгва никъде! Камъкът си тежи на мястото. На, тук при мене ще стоиш, ще пасеш овцете. Ще ти давам 2,50 на ден. И ще има какво да ядеш. От глад няма да умреш." И аз й казах тогава: “Ми, бабо, аз от глад няма да умра. Аз никъде няма да умра от глад. Не съм чувал някой да умре от глад в Европа. В Африка можеш да умреш от глад, ама в Европа едва ли. И аз отивам за нещо по-добро, не съм казал, че ще стане нещо, но да се пробвам."
Когато отиваш без нищо, някакси си по-амбициозен. Нямаш пари, нямаш никого, нямаш приятели... Защото тръгнахме и не знаехме езика, нямахме приятел да дойде да ни посрещне... Та тръгнахме така, като хипита. В Австрия мислехме да слезем, ама беше много студено. После дойде Франция... мислехме да отидем в тозии... легиона... в Чуждестрания легион, но беше нощем, беше 2 часа и ни се спеше и накрая в Испания - в Мадрид. По време на пътя се запознахме с
едино момче, български турчин, от Хасково. Беше адаш - Павел се казваше. Джордж му беше прякорът. Беше му много интересно - как така сме тръгнали без да знаем къде отиваме?
Тъй, ние сме по на двадесет години и искаме да опитаме нещо друго. Та той ни каза, че отива във Валенсия и там имало много работа на портокалите за хора без документи (пермисо де трабахо). Той ни го обясни това, ние не знаехме, че трябвало да имаме такива специални разрешения за работа, за да можем да работим. Той вика - ако искате, елате с мене. Ние си преброихме парите. Еми, стигат ни за билет до Валенсия и отидохме с него. Той малко знаеше да говори испански. Много слабо, ама оправяше се.
Та благодарение на него отидохме във Валенсия. И във Валенсия се започна приключението. На Павката и Станислав. Отидохме в това селце до Валенсия, където са портокаловите градини. Момчето ни каза, че засега не може да ни намери квартира. И той също не може да си намери. Той вика: “Сега ще спим в едно хотелче, евтино.” Тогава беше в песети, сега излиза около 15 евро на ден. Не е много скъпо, ама като си със 100 марки в джоба ти се струва много. Стамбето беше болен, от някаква шарка. Та си спомням, че ходих през нощта да му купувам някакви лекарства... аз толкова знаех испански... там някакви аналгини ли, аспирини ли... Джордж така хъркаше, че не можахме да мигнем цяла нощ. Аз такова хъркане за първи път чувам. Навътре и навънка! Ама много дрезгаво такова, като че ли за последен път си поема въздух. Чудо беше с него! С портокалите още нищо не ставаше и решихме да ходим да търсим работа на плажа... щото там има много заведения, мислехме си, че можем да намерим работа. Нещо като  сервитьори... помагачи в кухня... Въпросът беше да намерим плажа! Бях си извадил няколко изречения от разговорника - ''Буско трабахо", което означава “Търся работа”, и “Искам да говоря с шефа”, “Къде е плажът?'' Само това знаехме... ама какво ще ни отговорят... можеха да ни кажат например: "Има работа", ама ние като не разбираме, ще стоим и ще гледаме като такова...
Първо почнахме с "Донде еста ла плайа?" Испанците почнаха да ни посочват с жестове, че нещо не сме добре, че ще ходим пеша до плажа, но ние обясняваме - няма значение. Два часа и нещо  вървяхме... умряхме от жега. В първия бар... голямо канене беше дали да влезем... щото като не знаеш езика едно ти е притеснено... как да попиташ... След малко идва шефката и ни говори нещо на испански и ние стоим и мълчим, чудим се какво ни казва... Та аз: "Буско трабахо. Буско трабахо..." Тя говори нещо... И изведнъж разбираме "Документос?'' И ние вадим актове за раждане, паспорти, дипломи... имахме един топ документи... такива в твърди папки... и всичко написано на български съответно... И тя ни казва: ''Резиденция?" И ние изобщо не знаехме какво е това!... И така... първи, втори, трети бар... обиколихме цялата плажна ивица... И няма, и няма.
На втория ден трябваше да спим на плажа или някъде там... имахме по една чанта, нямахме много багаж, знаехме, че ще ни бъде в тежест. Мислехме си, че Испания като е топла страна и през нощта няма да е студено. Голяма грешка беше! Добре, че си бяхме взели по два чифта анцузи и повечко шапки. Спяхме по един час... след това ставахме да правим лицеви опори, коремни преси, да подскачаме на място... да се стоплим... На втория ден започна феерията... ама ние като не знаехме... мислехме си, че това е нещо обикновенно, не знаехме, че е нещо като празник във Валенсия... като се почна едно гърмене с бомбички... до 5-6 часа сутринта... в 2 часа има "Мускета" заря... гърмежи... Стигат до 120 децибела... тогава си мислехме: "Малее какъв откачен град, постоянно бомбички, не можехме да спим от тях... ние сме легнали на плажа... гледаме да се скатаем някъде... а те вървят покрай нас и хвърлят бомбички... Мислехме си, че това е всекидневие... И така, на сутринта пак ставахме да търсим работа... Постоянно звъняхме на Стамбето на майка му, че тя ни даваше кураж. Правеше се,че може да гледа на кафе... явяваше се нещо като врачка... казваше къде да търсим работа... И тя ни казваше: “Вървете на пристанището.” Отиваме ние... обаче не знаем, че пристанището е с бариери, не може да влезеш спокойно и да кажеш - търся работа! Трябва да имаш пропуск и такива работи. Една бариера беше вдигната случайно и ние влизаме... И като се провикнаха там от високоговорителите: "Стооооп! Стоооп!” Как ни изплашиха, ние и без туй наплашени... Та във Валенсия не можахме да си намерим работа и се върнахме в Каналас. Там започнахме работа благодарение на това момче, с което се запознахме в рейса...“

Сега от разстоянието на времето испанските премеждия на Павката ни се струват смешни. Смеем се, излегнали се на плажа край Коста Белла (Красивият бряг), Марбея, но само той си знае ужаса, глада и страха, които е преживял, и ината, който го е крепял, и надеждите, и мечтите. Та чакайте ни следващата седмица, пригответе си халба бира и стискайте палци това момче да успее да намери бленуваното щастие. Както всички ние, между впрочем. Нали?
Следва   {jlvotes}

Милена Марева
31 юли 2007
за вестник '' Народно дело''

снимки: личен архив