Както казах, драги ми читатели, Марбея си е райски град и подобно на рая и тук раздават от време на време нещо безплатно. Както три-четири вестника или една дузина лъскави списанийца. Ама да не си помислите, че като са безплатни, са долнопробни. Тц, ядец. Всички са тежко луксозни и абсолютно достатъчни да ви набавят необходимото информационно захранване за целия ден. Номерът е, че се издържат от реклами, някои от общината или маститите политически партии, а други от маститите агенции за недвижими имоти.
Та крача си щастливо по райските улици, райски усмихнати младоци ми пробутват райски лъскави вестници... Аз като че ли много не искам, ама те ми ги напъхват по ръцете, та ща - не ща, поглеждам аз какво ново из райските краища. И... о, чудо! На цяла първа страница девочки разперили ръце, готови да политнат, в чудно лъскави одежди, слаби, елегантни, леки и ефирни като пеперуди... с една дума - художествена гимнастика, брато. Викам си: че кво общо може да има това наистина райско кътче, ама все пак забутано някакси... с гимнастиката? Тя някак все по големите метрополиси вирее. Да, ама не. Алкадесата (тоест кметицата) на Марбея - Анхела Муньос, мнооооого красива, стилна и амбициозна дама, е решила да доокомплектова рая с една Grand Prix верига от осем турнира, последният от които ще е в Бургас. Нещо като последна проверка преди европейското през юни и олимпиадата през август.
А, викам си, на, сега ще им покажем ние на испанците кво значи българска художествена гимнастика, задръстена от спомени за Мария Гигова, Нешка Робева, Деспа Кателиева, Илияна Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Мария Петрова и, разбира се, шестте златни момичета от ансамблите ни.

Божееееее, мисля си, и най сме дали нещо на света. То не бе световни шампиони по гимнастика, то по леката атлетика, боооооокс, то по спортната гимнастика, фигурно пързаляне, да не говорим за щангите и борбата, то по шах... айде и малко по футбол.
Та поникнаха ми крила и понесена от райския бриз, влетявам в спортния райски палас на Сан Педро (Свети Петър). На двамата райски гавази на портата викам:
- Аз съм българче. И любя наште планини зелени. И на вестник „Народно дело“ съм пратеник.
Малееее, като се разтърчаха (е, по испански де, дето търчането е по-скоро пълзене). Та, търчат хората, пропуск направиха, на мен го връчиха, почетен посетител ме нарекоха. И аз горда! Обаче за кратко. Седях и гледах, брато. И по-жалка картинка не бях виждала. Онази художествена гимнастика от нашата буйна младост си беше отишла.
Едни руски акробатки кат ония от цирка направо видяха сметката на нежната ми естетика. Значи, излиза една ми матрьошка, премята крак връз рамо, между пръстите (на крака) закача една бухалка, огъва глава 195 градуса (да се чудиш де й са ставите) и... тааат-таам начален акорд. Оттам нататък три дни слушах „Очи черние“, „Подмосковские вечера“ и изобщо всички руски фолклорности, изобилно полети с налепени пайети, пайети и пайееетиии като ризница на оръженосец. Между другото, туй с пайетите е моя идея, ама не мислех, че ще се стигне дотам де. То бива, бива, ама... те сигурно завод за пайети са построили специално за гимнастическата индустрия.
Моя идея е, щото аз като бях на 10 годинки, значи ще рече, че е било преди 38 години, си бях нашила пайетки по трикото, ама в тез времена туй чудо беше невиждано, ''моден дизайнер'' беше професия забранена, та една от треньорките двукратно ми заповяда да ги отшия. Щото еднократното не беше достатъчно да ме накара да се лиша от светлините по трикото ми. Та да не се отплесвам от темата... три дни гледах цирк. Ама абсолютен цирк. Даже и фокуси си имаше. Фокусът с куклата матрьошка. Една голяма и хоп. Отвътре се изипват една дузина малки матрьошинки, досущ кат шамионката. На където и да хвърлиш измъчен взор, все тая. Матрьошенки на обръч, матрьошенки на топка, въртят въженце... Всички едно и също. Като по калъп за пластмасови обици. Скок насам, пирует натам и обезателно кракът на шпагат встрани. Ако тоз шпагат липсва, потрий си очите, ощипи се... сънуваш. Всички кат рускините. Всички в техния стил. Не художествена гимнастика, ами цирко-гимнастика. Сега че, руснаците имат култура велика и са си велика нация от век и веков така си е, никой не го отрича, но в гимнастиката ние положихме един много  български и отличаващ се стил на женствена чувственост, страст, артистизъм и в същото време перфекционизъм, който ни направи няколко пъти тотални световни шампиони....... някога
Сега най-лошото беше, че и нашата Стела Султанска се мъчеше да се оматрьоши. Е, това вече беше твърде много. То е нещо като да си имаш оригинално кисело мляко и да се мъчиш да го направиш руски квас. Къде е онази златна школа на българската гимнастика? Къде е онзи чувствено-елегантен, но в същото време и примесен със сложни новаторски елементи стил? Къде е онази Мария Гигова, която те караше да настръхнеш от вдъхновеността и нежността на съчетанието й, или онази дива Нешка Робева, държаща те на нокти от сложността и риска на изпълнението си. Чувствено страстната Иляна Раева? Волно гордата Анелия Раленкова? Сладко невинната Лили Игнатова? Толкова фолклорно българската Мария Петрова? Всички онези неподражаеми диви, бележещи стила на българската художествена гимнастика! Даващи на гимнастиката като спорт и характер, и стил, и сила. Пълнещи залите до пътечките за трибуните. България, която направи възможно включването на художествената гимнастика в олимпийските спортове... беше аут. Ние дори не бяхме в девятката?! От първо до осмо място бяха окупирани от руски и ексруски акробатки и деветото беше за Испания.
На третия ден - деня на награждаването, нашите се бяха омели като (много грозно ще прозвучи, ама истината си е истина) като пръдня от гащи.

Е, на третия ден не издържах. Разгневих се. Направо бях бясна. Знаете ли какво? Ако не можем да се преборим с рускините и екс такивата. (Не ме разбирайте погрешно. Не мразя Русия. Напротив - възхищавам се на всички нейни върхове в поезията, литературата, архитектурата, науката... но в гимнастиката те имаха какво да научат от нас.) Та ако не можем да се преборим с рускините, поне да направим така, че да ни забележат хората от трибуните и медиите. Така и така както върви, медал ще вземем само ако някоя рускиня направи груба грешка в съчетанието си. Тогава? Нека рискуваме. Нека заиграем така, както българките знаят. Така, както българките могат. С чувство. С индивидуалност. С рискови елементи. С новаторство. Да направим така, че обикновените хора да ни аплодират, независимо от това, че няма да ни дадат медал. Да направим така, че да изправим публиката на крака.
Чрез медиите светът да заговори за българската школа. И абсолютно съм убедена, вярвайте ми, медиите са голяма сила. Те ще накарат съдийките да си избършат срама и да разрушат заговора в художествената гимнастика. Ако ни стиска и сме куражлийки, скоро светът ще заговори отново за българската художествена гимнастика. Ако не. Дори няма да ни пъхнат в главната кукла матрьошка. И на третия ден ние, българките, ще се ометем като... да не казвам като какво.

Милена Марева
13 май 2008г.
За вестник '' Народно дело''

Снимки: Милена Марева