Млади сме, а? Или поне се чувстваме млади! Всичко можем и всичко е лесно постижимо! Йе, йе, йееее! И бутилка ром! Нямаме всичко? Хайде де, ще наваксаме! Грипът ни е склещил? Уффф, няма страшно, утре сме на дискотека. Гаджето си е намерило някой с по-готина кола? ОК! Гаджета колкото искаш! Да върви на майната си! Животът е пред нас! Купонът тече!
- Ей, Пешо, недей зяпа, ами дръж другарчето си за ръка, че ако се изгубиш, аз ще ям балтията!... Хайде, деца, насам, насам! Качвайте се! Внимателно, такаааа! Отиваме в зоопарка!
На три лета зад гърба си съм, бодро и здраво държа колегата по детска градина до мен, въртя глава като пелингатор да хвана де що ново има наоколо. И съм щастливаааа! Вървим с твърда стъпка напред към зоопарка на София... и на живота! В кой ли наистина?
Животът обаче е странно нещо. Днес си млад, красив, здрав... а утре? А след някоя и друга година? Кво ми пука! Ще му мисля тогава! Това „тогава“ е нещо съвсем дето не сме го очаквали, нито пък сме го искали. Дето ти се стоварва на главата, ама не като изневиделица... ами ей така - бавно и неусетно... кап... кап... кап... капчица след капчица. И се събуждаш една сутрин и... вратата се хлопнала под носа ти. И ти? Ти вече си аут от общото веселие! Купонът нещо е зациклил.
Дали са ти достъп само до аптеката и до касовия бон за три кофички кисело мляко и самун хляб! Направо като изхвърлени на боклука. Като в онази детска приказка, дето един жесток син, който изхвърлил родителите си на бунището.
- Каква полза от тях - казал той, - нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях.
Това е сега животът на нашите родители. И не ми казвайте, че не ви пука! Защото утре е вашия ред на входа на старостта! И да клинчите, и да хитрувате, отърване няма! Всички сме в кюпа! Не знам какво е сбъркано в нашата държава и защо не ме разбират световниците като обяснявам, че родителите ми едва си плащат тока и направо си гладуват, а двамата с майка ми никога не са излизали извън България! Добре поне, че живеят край морето, та поне него са виждали.
Незнам как са се оправили другите парцели с НЕимето България, обаче аз не преставам да се удивлявам на толерантността и обгрижеността на другите заради техните бащи и майки. Седя и мъдрувам как се се е случило това. Чудя се какви са механизмите на осигуровките им, сигурно ще да е дълго и сложно обяснението на пенсионните им фондве. Но нещо много странно и много различно се случва тук. Старите и не дотам младите хора живот си живеят, та пара се вдига!
Кафенетата? Почти не се мяркат млади хора! Там местата са заети от 40 – 50-годишните и след третото поколение. Ресторантите? Също! Дискотеките? Е, там има и млади хора, но повечето са тийнейджъри на около... 40 - 50 години.
- А къде са младите? - питам.
- Ами те работят! Заети са.
- Учениците? Е, те откъде пари за кафета и ресторанти?! В дискотека?! И дума да не става! Там за тях е забранено!
- Добре де, ами богатите синчета? И те ли са на сухо? - това съм аз.
- Да, и те! Ако искат собствени пари... лятото е пред тях! Работа колкото  искаш! Келнери, продавачки... Няма лесни пари! - гласът от реалния свят се удивлява на неосведомеността ми.
- Ееее, не намразват ли родителите си тогава?
- Ти пък! Напротив! Трудът ги научава на нещо много неочаквано! Да ценят труда на бащите и майките си. И родителите си! Защо, при вас да не е по-различно?
- Амиииии, като че ли е по-иначе! - замислено клатя глава (отляво на дясно, пак наопаки на целият свят). - В кафетата? Туй да видиш стар човек ще да е като бяла мечка в киносалон.
Дискотеките? Ааааааа не, ще се спукам от смях!Там направо ще да е като Ленин по бански на плажа!
- Е, ама как така, че откъде пари за тез удоволствия? - гласът нещо май ме гледа подозрително. Лъжа го демек.
- Емиииии, то ние българите мрем за децата си. Гладни и боси ще ходим, ама за тях живота си даваме! - изричам преизпълнена с национална гордост.
- Ами децата за родителите си? - гласът се е втренчил в мен.
- Амииии, те децата малкоооо... таковааа, ми те не могат много-много да се грижат за родителите си... Парите не стигат и за тях - аз май изгубих националната си гордост.
- Добре де, ами не мислиш ли, че един ден това ще е и твоята съдба?
- Ха, е как така? Кво съм виновна аз? Айде бе, сега пък излязох и виновна!
- Ако на теб не ти пука, че на стареца на опашката за хляб не му достигат стотинките
за самуна и всички вие го гледате безучастно, как той изключва отоплението си, то утре това ще е и твоята участ! Детето ти няма как да се научи да уважава старците, ако ти не го научиш на това.
- Аааа, не на мен тия. Държавата е виновна! Съседът е виновен! Комшийката отдясно също!
Там онзи долу и той... ама аз?! Не!
- Знаеш ли какво? - гласът вече не ме и слуша. - Загубена нация сте, няма кво да си говорим!
Непукисти и егоисти! Бъкате от организации за не знам какво си, ами направете една организация за Защита на старите хора. Можете ако не друго, то поне малко да пооправите нещата. Имате си Червен кръст, профсъюзи или каквото там ще да е... е, не можете да организирате една екскурзия за пенсионерите ли? Или да ги заведете на почивка за десетина дни? Или да им организирате някой празник? Не че ще е голяма ползата, ама поне ще дадете на родителите си това, което сте пропуснали да направите! Да им дадете уважението си!

„Не се отделяй, нааааасаааам! Навлизаме в стария град! Внимавайте да не се изгубите!  Хей, момичета, стойте близо до мен!“ Една дребничка и жизнерадостна жена като флаг развява картонче с табела номер 12 . От съседния завой с бодра крачка се задава група номер 5. В далечината пък, до украсения в причудливи рисунки фонтан е група номер 3. Наоколо в кафенетата са се разположили малко по-големички тийнейджъри от група номер...
Приклекнала съм в поза врял и кипял фотограф на входа на една живописна гостилница, въртя фотообектива, мъчейки се да вкарам във фокус цялата красота на арабско-испанското къщостроене и с крайчица на окото наблюдавам суматохата около опазването на весело щъкащите насам и натам безгрижно нехаещи за загубването си малчугани от номерираните групи. Само дето „малчуганите“ са на възраст на мама и тати! Но за разлика от мама ми и тати, тези са едни такива доволни, усмихнати, изпълнени с радостно любопитство и готови да се хвърлят в мнооооого опасни авантюри „малчугани“. Като например да опознаят едно
неизмерно красиво райско градче, на стотици километри от дома им... като Марбея например. Слушам смеха им и закачките и хич не мога да си представя мама ми и тати такива, същите! Доволни и засмени! И ме заболява. Дали в нашата България „няма място за старите кучета“?

Милена Марева
05.02.2008
за вестник ''Народно дело''

снимки Милена Марева