Една случка разтърси иначе спокойният ми живот тук , в Испания. Не, не беше испанска... дойде от България! И не беше радостна... за съжаление много тъжна и много болезнена. Тя ме накара отново да се замисля за това колко чуплив и нетраен е човешкият живот! Как след щастието да бъдем обичани, влюбени, богати, известни... или просто да бъдем нормални само в един миг можем да не съществуваме или по-лошо... да бъдем безпомощни да поемем и чаша
вода, гледайки света приковани в инвалидна количка. Накара ме да се замисля за отговорността да бъдем хора! Мисля си къде е нашата отговорност в цялата тази история
и къде е нашата вина! Къде започват нашите грешки и какво ни кара да бъдем толкова жестоки или толкова нехайни понякога. И осъзнавам, че вината е обща и наша, и нашето общество, което все още е толкова брутално и нетолерантно.

Осъзнавам,че един млад човек, само на 22 години, който още не е познал болката и не е научен да цени човешкия живот, не може да бъде такъв и без нашето участие в цялата тази история! А историята е следната. Един възрастен човек, на около 80 години, пресича улицата на пешеходна пътека, където е спряла и полицейска кола... До този момент животът му си е течал спокойно, доколкото спокоен може да бъде животът на един пенсионер в нашата родина... Държал ютия, отивал да я поправят... мислел си е, че ще трябва и да пазарува или за обикновените делнични неща... И само в един миг животът му се обръща на 180 градуса... Връхлита кола с голяма скорост... казват, било мода сега в България шофьори да плашат пешеходците и да паникьосват хората, пресичащи улиците, да ги карат да се разбягват на пешеходните пътеки... Не знам, звучи ми като във филми на ужасите... Удря го, изхвърля го проснат на улицата, изпочупен... Представям си болката му, ужаса и унижението... Помня този мъж като горд и силен човек, безкрайно справедлив и човечен. И нищо от това, че този човек е моят втори баща, както англичаните наричат свекъра си... тази случка можеше да бъде с всеки един от нас!
Преподавал е във Военноморското училище, тоест възпитавал деца, учил ги да бъдат
смели, честни, справедливи и СИЛНИ! Дълги години началник щаб на Военноморските сили във Варна... тоест защитавал нас и нашата родина. Но дори и да беше един обикновен човек, каквато е моята майка - обикновена шивачка, която също е преживяла ужаса от човешкото нехайство... беше влачена от рейс, който затворил вратите си, без да получи и стотинка обезщетение с извинението, че не е пазела билета си!!! Като че ли можеш да пазиш билета си в такова състояние!!!!!
Това можеше да е всеки един от нас. Познавам ужаса, самотността и болката от болниците! Безпомощността и страданието при операциите. В такива дни разбираш колко малък е човек и колко ние сме зависими един от друг! От състраданието, добротата и човечността на другите. Защото знам, че ни е отредено в този свят покрай щастието да опознаем и болката.
Източните мъдреци казват,за да се знаеш вкуса  на щастието трябва да опознаеш болката. Сигурна съм, че нашите деца още не разбират това... и може даже и да ни се смеят и да ни наричат сантиментални дядковци. Ние в България все още не можем да възпитаваме добре децата си. Твърдя това и съм сигурна в това. Все още никой не учи децата да уважават жената и майката... дори и само за това, че ни е родила! Никой не кара детето си да се труди и да познае труда от малък. Никой не показва болката на децата си... крием страданието си...
пазим ги от огорченията, искаме да са облечени най-модерно, да са нахранени най-здравословно, следим теглото им и дали приятелчетата им завиждат за дрешките, колите, имотите...
Някой ще кажат това е обществото на задоволените! Не, не е така! Така е в България. Ние, българите боготворим децата си, което е добре, но не дотам. Ние българите живеем заради децата си, което е хубаво, но не чак толкова... Заради бедността, несгодите или другата страна - заради бизнеса, конкуренцията, забравяме да ги научим да бъдат ЧОВЕЦИ, да състрадават! И после се гневим на младото 22-годишно момче, намерило за забавно или за да впечатли приятелката си, седяща до него, да натиска педала на газта до дупка, за да се надсмива на бягашият старец! Направо готов сценарий за холивудски екшън! Даже мисля да го предложа на Долф Лундгрен, когато го засека във фитнеса.
Крещим за разплата, за съд... и там дълбоко някъде стои и нашата вина. Вината на родители и вината на нашето общество. Може би от училищата трябва да посещават болници и да дават безплатни дежурства там, може би ние трябва да покажем на децата си как трябва да помогнат на безпомощен човек... И вместо да крещим за по-добри условия за бездомните животни, просто да вземем едно от тях и да го гледаме в къщата си... както впрочем правят хората тук. И да крещим за по-добри условия за инвалидите, вместо за да се включваме в каузи за защита на животните, сочно разкъсвайки пилешка пържола!

Та ето една такава тъжна история изтри смеха за дълго от мен, обърна ме наопаки и ме накара да се замисля за тези неща от живота като състрадание, болка, отмъщение, наказание. Защото след безотговорността идва наказанието. Но ако отвърнем на лошото с лошо... мисля си... дали това е решението?! Не е ли по-добре и по-човешки просто да накараме това момче да поработи в болница, сред безпомощно лежащи, стенещи от болка хора! Да се грижи за тях и да им помага. Мисля, че това е най-състрадателния начин да възпитаваме децата си! Да им прощаваме, но и да ги научаваме, че светът може да бъде и болка. И тогава ние сме зависими от един добър човек до нас!
Казват, че в бъдеще хората ще се отучат да обичат, да бъдат състрадателни, да общуват помежду си... може и така да е! Когато машините ще ни лекуват, обичат и обгрижват, но сега в нашия, все още човешки свят,ние сме кръгла нула без обичта и състраданието на другите до нас.

25 септември 2007г. Марбея, Испания
Милена Марева
за вестник '' Народно дело''

снимки Милена Марева