... слънцето напекло... улиците пусти... и на, в тази възвишена хубост някой пак се намери да се провикне: - Ще ходим в Компета! - Туй пък сега какво е? - Това е село горе в планините, на час път от Малага. - Планини? Аааааа, аз не ща. Сега там е студено, мрачно... (събота, почивка, те някакво сбутано село хукнали да наблюдават) Нещо съм изморена. И тез завои... Аз завои не обичам (тук де-що е населено в планината можеш да го сканираш, само ако си готов да изтърпиш завойната атмосфера - ужасни завои). Нещо не ми се кара из чукарите. - Че кой каза, че ти ще караш? То ти ако караш ний по-добре пеша пред колата да ходим (Това за съжаление е несправедливото обществено мнение за моето каране, което обаче изобщо не съвпада с моето лично. Те онези карат като шосейни пирати). Лидия ще кара. - Добре де, щом друг ще кара, бива. Може и да дойда. Ама какво толкоз има в тази ми ти Компета? Тук села наоколо с лопата да ги изсипваш. Хубави, та хубави! Ама като разгледаш едно-две, може и три и ти стига. Освен по църквите, по друго не мож ги различиш. - Уххх бе, не чу ли за „Рута де ла арте“? Художници от селото ще отворят къщите си с ателиетата и всеки, който иска, може да ги разгледа. Дааам, на мен това ми прозвуча като на муха мед. „Пътя на изкуството“! Йесссс, сииии, пор супоесто, дааа, идвам! Ама да не тръгнете без мен, ей!
Ей така ща-не ща, искам ли или без да искам след като преживях една дузина завои като в лунапарк, се озовах в Компета. Пътувайки за натам, ужасно ме глождеше съмнението, че ето на, отиде си прекрасната събота на вятъра... Пък и като си знам битието на примрял от случки пътешественик... (обаче това само ний си го знаем, иначе изобщо нямаше и да си помислят за мен). Компета. Накацали по склона бели къщи, сблъскани сякаш една върху друга. Отдалеч сякаш по планината се е разляла една огромна бяла къща с безразборно тук и нейде разхвърляни прозорци. Простотата и семплостта в извивките на селската архитектура нито за миг няма да те оставят с впечатлението за нещо по-така.... Не знам защо ca го скроили този номер, дали да ни нанесат победния си удар още в първия рунд или заради арабската хистрост – след соленото сладкото е по-сладко, но след като прекрачиш прага... След него... О, Сан Себастиан, покровителю на Компета, какво добро съм направила да ме захвърлиш в това чудо?! Щото то бива бива селска хубост, ама чак пък толкова! Наистина видях единствено чуждоземските разбирания за домашни подредби – рестварирани, декорирани и залети с цветя и всичкu онези малки, смешни дрънкулки, дето само като ги погледнеш и веднага те спохожда едно „абе що не взема да му дръпна една дрямка, толкова е хубаво, топло и уютно тук“... и картини... и мнооого картини... За испанските домови подредби не отговарям, но като знам онова женско правило „съседката да не е по-така от мен бре, мъжо“, предусещам, че и там се е развихрила декораторската нежна половинка. А за „Рута дел арте“? Тъкмо щях да ги започна онези възвишените неща за изкуството (следващото може и да го прескочите), например за подсъзнателната екстравертност и изказ на тонове и багри, емоционална експресивност на изразните средства, въпиющия повик на душевните терзания, вибриращо интегралното...“ и гледам, то мястото за писане привършило. И слава богу, напъните да опишеш картина или музика без да ги покажеш, е като захарен памук – уж очите ти пълни, а корема празен. Затова оставям снимките да „разтворят врати“ и за вас по „Рута дел арте“ („Пътят на изкуството“) и всеки според настроението и душевността си да се наслади на красотата на рисуваното изкуство.
Милена Марева 21.04.2009 за вестник '' Народно дело''
|