И ето ни, драги читатели, стоим ние – настръхнали, зяпнали страхопочитателно тази велика скала, фронтално атакуващи, готови, фотоапаратно въоръжени, гуменко екипирани, да превземем дебрите на историята (е, някои дебрите на безмитните дюкянчета само, ама на тях и от наша милост няма да им се размине). Синева... море... отляво Средиземно, отдясно Атлантическият океан. Зад нас Европата, пред нас - хей там – Африка. Велика работа!
Рейсът пълзи бавно по пистата на летището, няколко самолета ни чакат търпеливо да излетят, отстрани до нас пешеходци, мотоциклетисти, велосипедисти, всички в бойна колона смело крачат напред към Гибралтар!
Нашият испански гид - дон Хосе, и той оживен, маха с ръце на три езика: „Ей там – надясно, ви очаква едно неописуемо изживяване в потайностите на старинния град, пък ей там – наляво, ще се гмурнете в едно неземно красиво, модерно предградие, направо Монте Карло!“ И аз веднага превключвам: „Брех, с един куршум два заека! На, сега и Монте Карло ще видя! Че и една рулетка може да извъртя. Малеее, че ако ударя и джакпота, зарязвам ти и скала, и  история, и работа...“ Направо да ме изгубите бях готова.

Обаче на, засега освен едни бараки като от времето на старото софийско летище, едни висящи по балконите пранета, скелета на строителство, все едно нашенският „Петлешев“ на фона на една най-обикновена скалица - нищо друго да ощастливи погледа ни се не мярка - ни един мавър, ни страшният адмирал Рук, завладял през 1704 г. съвсем случайно Скалата, завалията. Като не успял да превземе Барселона във войната за испанското наследство, на връщане разтревожен, че ще трябва да си плати круиза от джоба си, взел, че окупирал почти неохранявания испански Гибралтар - ей така, дето се вика, да си оправдае командировъчните.
И точно тук, както си се бях вглъбила в таз велика история, в този тъй сюблимен момент, на прага на това врящо велико събитие нашият испански гид дон Хосе взе, че реши и... адиоооос! Сиестаааа тайм! Следобедната испанска  дрямка... Или просто стратегически ход на гибралтарците - охрана на секретните обекти. Защото се  появи  мистър Джон. Той вика: „Аз съм новия ви гид.“ Пък той май повече приличаше на телохранител на Уитни Хюстън (ама не онзи сладкият Кевин Костнър от „Бодигард“).

Казват, скалата била прорязана от 40-километрови тунели. Тайни. Нещо като гръцката отбранителна линия Метахса от времето на Втората световна война. „Ще ви водя да видите дивите безопашати маймунки – маготи, дето само тук виреят. И  не смейте да ги пипнете. Диви, зли и опасни са“, заканително се усмихва новият ни гид. Метна ни на едно автобусче и лудо запрепуска из едни ми ти криви улички, с едни ми ти порутени къщици, дето аз ако исках, можех и из нашенската джипси махала да обходя, и то безплатно. Иначе наистина говореше английски перфектно (има си хас). И испански също и явно наистина знаеше къде са тез маймунки. И не стига тези умения, ами успяваше и да върти кормилото с една ръка, щото с другата упражняваше гид занаята страхотно! Направо за бакшиш си беше шоуто.

И така препускахме стръмно нагоре из стария град, край нас шеметно прелитаха - наляво къща на генуазци, надясно на португалци, обаче толкова излющени, че явно наистина вопиющо ни трябваше мистър Джон, та да ни осветли по темата. И ето ни нас с мистъра, на най-високата гледка на скалата, на 426 м надморска височина. Около нас скачат едни дребни маймунки. Красота! Пред нас се разстила пристанището с 200 кораба, акостиращи дневно, около него - нагъчкано с блокчета. Аз щрак тук, щрак там - приклекнала професионално. Ади сега няма да се излагаме! Българи сме. Да видят те що значи българска преса! И тук... Усещам аз туп-туп... тупа ме някой нахалник по рамото. И аз като се разгневих! Ще ми осуетяват те професионалните намерения, ааааа! Обръщам се. Поглеждам зверски... и... Като се разкрещях! И с отскок - два метра назад! Една от тези... какви бяха... маготи... маймунка, ме тупа по ръката... проси си храна. Виж ти, и английските поданици за храна просят! Ама аз отде да го знам какво искало туй маготи! Животно с животно! Не можа ли едно „Моля, дайте ми малко от вашата храна!“ да изрече! Мило и учтиво да се помоли! 304 години с англичани общуват. На малко джентълменство и добри обноски да се бяха  понаучили. После диви, та и зли били! Такива са, ви казвам – недовъзпитани, макар и с английско поданство.

И тук му дойде времето да разгледаме сталакмитовата пещера - голяма атракция! Ама в сравнение с нашичката Леденика е като бебешка кошарка. Пък сергиите отвън и барчето са направо пишман работа, гола вода. Иначе търговската улица (веднага си представете търговската уличка на Бургас, водеща към гарата) си беше добре настокооборотена. Малки дюкянчета и малко по-големички такива и пълниииииии с безмитен стокообмен. На половин цена. Парфюми, цигари, алкохол, техника. Душа да ти запей (имах предвид джоба)! Обаче в повечето липсват етикетчета с цените, така че умната! За нас едно, пък за местните – друго. Обаче това с дребното пазаруване е за дребните риби като нас, за по-напредналите в материала гибралтарци си имат и още едно тайно оръжие, с което привличат капиталите на половин Европа. Офшорните фирми. Или фирма, освободена от данъци. Слагаш 2000 евро в гибралска банка, наемаш си един счетоводител и си основаваш фирмичка. После си отиваш в татковината и си въртиш бизнеса, без да плащаш данъци. Казвах ви аз, че ние тук като в един рай си живеем, че и екстра - Гибралтар си имаме в прибавка, нищо че малко е английски, то нищо не се знае...

Та ето ме отново на гибралтарската автогара. Наоколо ми само строежи и петлешевски тип блокчета и една блестяща идея моментално ме навестява. Значи така. Организираме туроператорска фирмица. С десетина автобуса. И гид - задължително! Знам, българите направо ще ги сринем по лингвистика скалистите. Обиколка на „Петлешев“ и джипси махалата. Само с малко маймунки ще е необходимо да населим, ама пък си имаме и онез там... как бяха - кучета от раса породисто-неизвестна, та и тук ще ги сринем по атрактивност тез гибралтарци. Ааааааааа, ще видят те какво значи стилни гледки. Пък за силни усещания да не говорим. Гарантирано много силни ще са...

Mилена Марева
за вестник ''Народно дело''
02.09.2008
Копирането на снимки и материали разрешено. Позоваването задължително.