Книга втора
УВОД

“БОГ ВИЖДА” е втората книга от поредицата “НЕБЕТО ПОМНИ”. В началото ще отделим малко внимание на формата, която сме използвали при постройката на този труд. Това е важно,защото, водени от мисълта за различните категории читатели, сме подготвили книга, наситена с много фактология от различни науки.Тези, които вярват на възгледите, предлагани от Академия "Самара", могат да прегледат първо само повествованието на автора, а накрая да отделят внимание и на подбрания доказателствен материал в бележките, за да не бъдат затруднявани с прекалено тежката материя.

Другите читатели, които веднага искат да се уверят в достоверността на поднасяната фактология е най-добре да преглеждат книгата в нейната съвкупност (повествование, графики, бележки, приложения и карти). Повествованието може да се стори на някои читатели много разпокъсано, с липсваща хронологическа последователност при представяне на фактите.


Тук е мястото да уточним, че сме възприели възгледа, като историографи да обясняваме всяко едно събитие с произхождащите от него последици. Така предоставяме на читателя да направи своя извод, дали дадена случка е била с положителна или с отрицателна насоченост за нашето и световното развитие. Ние не можем да предложим нашата преценка, защото историографът само констатира фактите, без да бъде техен съдник.

Още в началото ще представим и СИСТЕМАТИЧНИЯ УКАЗАТЕЛ КЪМ ПРОЧИТА НА II-а и I-а КНИГА.

ТЕМАТИЧЕН УКАЗАТЕЛ НА ЦИТАТИТЕ

(в таблицата са обвързани цитатите, според най-важните теми, които разглеждаме в книгата)

1.Прототраките (=протобългарите) са носители на високата култура, която започват да разпространяват из света от VI-то хил. пр. Хр. насам.
2;9;10;11;12;16;21;25;27;29;33;35;38;40;41;45;47;5- 2;53;57;58;59;62;69;85;88;91;96;109;110;114;
116;118;119;123;127;148;151;152;155;157;165;
181;189;192;197;199;200;205;206;214;216

2.Мизи, пеласги, фриги, кимери и други групи древнотракийски, древнобългарски племена и личности.
2;21;23;30;32;33;34;41;42;43;44;45;46;48;49;50;55;- 60;63;67;68;70;71;76;77;78;79;81;82;83;84;88;89;91- ;96;99;109;110;112;119;122;149;150;153;154;157;158- ;162;163;164;166;167;168;172;173;175;176;180;181;1- 82;183;184;185;186;187;188;190;194;195;196;197;198- ;199;207;208;209;212;216

3.Шумерите, брахманите, есеите и други са протобългарски духовни общини, а не отделен народ.
8;92;93;94;95;126;155;193;201;202;сравни с 121;122; с 39;40; с 78;79; с Приложение №12

4.Всяка древнобългарска държава и племенна група, имат по няколко прозвища, ползвани от различни езици, но носещи идентична семантика.
4;5;6;7;21;24;26;31;43;65;71;77;79;80;88;124;
125;128;129;130;131;132;133;134;135;136;137;
138;139;140;143;144;145;147;191;207;213; сравни с Приложение №7

5.Хунските, средноазиатските, както и хетския, фригийския, мизийския, сако-кимерийския, халдеийския, арамейския и други родствени езици, са тракийски диалектни форми.
15;47;51;54;56;59;63;69;86;87;116;121;162;
169;174;183;185;206;213 сравни тези цитати с темата за писмеността и езика Кириали, в повествованието.

6.Сведения за различни битки на предците ни. 20;22;28;37;54;55;64;97;98;99;100;116;141;146;181

7.Протобългарите са основните семити.
1;27;79;103; сравни тези цитати с частта за Анонимния латински хронограф в повествованието.

8.Обичаи, традиции и познания на прототраките (=протобългарите).
9;10;17;18;19;27;39;40;85;101;102;108;118;120;
142;159;160;161;163;164;168;170;175;176;177;
178;188;189;195;198;200;203;205;210

9.Сътворението на света и първите хора, както и катаклизми съпътстващи земята.
13;27;36;72;73;74;75;104;105;106;107;114;115;117

10.Названия на реки,градове,области и държави, където са обитавали предците ни.
3;4;5;6;7;14;27;66;68;70;81;90;111;113;211;212; 215

Доказателствения материал, който сме представили в указателя, е изцяло на базата на древни извори. В повествованието на книгата използваме и открития от други науки, като цялостното виждане по темите сме изградили въз основа на сведенията от 21 научни области.Ще започнем с



КРАТКО ОПИСАНИЕ

на разглежданата материя, като фактологията към нея ще приложим към подробното разглеждане на отделните части. Първо ще се спрем върху уточняването на няколко термина, които са от изключителна важност за правилния прочит и изясняване на най-важният въпрос, който ни занимава:
Досега историографите използваха езика, за да обосноват даден родов, племенен, етносен или народностен субстрат. Според тези принципи на работа възникнаха псевдоустойчивите термини от рода на ИНДОЕВРОПЕЙЦИ, ИНДОИРАНЦИ, ИНДОАРИЙЦИ, ИНДОГЕРМАНЦИ и т.н.


В не едно свое проучване Интелектуално звено “КОРЕНИ” е разглеждало невъзможността да продължава да се използва терминът ИНДОЕВРОПЕЙСКИ. Първият ни довод за това бе, че високата култура от VI-то хил.пр.Хр. е тръгнала от Балканите на изток, като е достигнала и до днешна Индия. Според тази логика на разсъждение, терминът трябва да обърне своята насоченост като се трансформира в ЕВРОИНДУСКИ.


Продължилите проучвания обаче ни доведоха до заключението, че и този термин не е подходящ и не помага нито на историографията, нито на езикознанието, нито на която и да е културоложка наука. Това е така, защото от 5508г.пр.Хр., преселения на племена се извършва изключително и само от оформилата се Балканска етносна общност. Тя разнася висока култура, която повлиява върху развитието на цялото човечество (първоначално в Азия). През това време останалата част на Европа също е населена, но от много по-ниско развити племена, разпръснати в различни райони и почти неконтактуващи помежду си. Те не влияят върху културното развитие на тогавашното човечество. По тази причина започнахме да използваме по-локализиращи, но същевременно и по-аналитични термини за населението от Балканите. Така възприехме като най-точни засега вариантите ПРОТОБЪЛГАРИ и ПРОТОТРАКИ.


За нас те са допълващи се един друг, тъй като се отнасят за едно и също население. Първият е културен термин и включва в себе си семантиката за вида разнасяна духовност. Вторият е исторически и времеви. Той представя групата от племена от VI-то до III-то хил.пр.Хр. на Балканите. След това в този географски регион продължаваме да боравим с термина ДРЕВНИ ТРАКИ, до времето, когато от тях се отделя последната им племенна група, участваща в създаването на друга култура. Това е средата на I-то хил.пр.Хр., когато част от траките-пеласги консолидират още няколко, променили културата си племена. Така създават древноелинската мисловност. След този период терминът, който използваме за проследяваната от нас група от племена, освен времеви, добива и родови характер. Става въпрос за СЪЩИНСКИТЕ ТРАКИ.


По-сложна е ситуацията с термина ПРОТОТРАКИ, фиксиращ двете миграционни вълни към Азия. За заемащите в продължение на хилядолетия пространството от пустинята Гоби до южното Прикаспие, използваме като най-подходящ термина ПРОТОБЪЛГАРИ. В случая, освен като културен, го разглеждаме и като времеви. Различни племена от тази група участват и в други преселения. Създават нови, смесени етносни образувания. В повечето от тях дори поемат управлението като жреческо-владетелска прослойка.


Този увод ни бе необходим, за да обосновем как семантично трябва да се възприема, често използваният термин, СТАРОБЪЛГАРИ. Той фиксира групата от племена, които продължават да се придържат към ПРОТОБЪЛГАРСКАТА култура, но се завръщат от Азия обратно в Европа. Установяват се първоначално около Северното Причерноморие като ДРЕВНИ БЪЛГАРИ. Контактите им със СЪЩИНСКИТЕ ТРАКИ са постоянни, а времето е от III-и в.пр.Хр. Малко по-късно, в средата на II-и в. те създават Авитохолова България. Постепенното им заселване по Балканските територии и консолидирането им с ТРАКИТЕ, оформя родовата група, за която използваме термина СТАРОБЪЛГАРИ.


И тъй като стигнахме до това название, нужно е да отбележим и досегашната му интерпретация. Официалната историография представяше схемата, според която е съществувало обединение на голяма МАСА СЛАВЯНИ, останки от РОМАНИЗИРАНИ ТРАКИ и ПРАБЪЛГАРИ, които се претопили в славянското море.
В увода ще отбележим само най-съществените факти, свързани с разглеждания термин.Те са от кръга на генеаологията на споменатите три родови елемента. От тази гледна точка може да се забележи само основата на една коренно различна визия за нашата народност.


Започваме с т.нар. СЛАВЯНИ. Подобна група от племена, според позицията, която използваше досегашната историография, никога не е съществувала. Учените, изследващи този въпрос, са единодушни, че пръв за славяни пише гетският историк Йордан. Фактът, който ни предлага той е, че голямото племе на Венетите, живеещо по негово време между средното течение на реките Днепър и Днестър, се е разделило на много подплемена. Най-големи сред тях били Славяните и Антите. При интерпретирането на това сведение, трябва да отбележим, че в текста, който е оставил Йордан, липсва терминът Славяни. За назоваване на разглежданото венетско племе, той употребява формата СКЛАВИНИ (СКЛАБУНИ).


Много от съвременните историографи, спиращи се на това племе, отстояват позицията, че името му означавало на старогръцки РОБИ. Всички древни автори, които посочват формата СКЛАВИНИ, отбелязват, че това е тяхно самоназвание, а не прозвище използвано от гръкоезикови общности. При този вариант няма логика някое племе да назовава себе си чрез чуждоезикови, и то наситени с негативно значение, лексеми.

В подкрепа на тези разсъждения можем да използваме и сведение на Теофан. В свое произведение той подчертава, че СКЛАБУНИТЕ носят името си, по това на хунския принц Склабун, докато АНТИТЕ се назовавали по името на друг хунски принц, наричан Ант. На пръв поглед, твърдения от рода на теофановите (хунски владетели да са родоначалници на нови племенни разклонения от групата на Венетите), звучат крайно нелогично. Затова потърсихме сведения за родословието и преселението на тези родове.

Целта ни бе да се провери дали съществува някаква връзка между тях. Различни древни автори твърдят, че Венетите са от малоазиатските тракийски Витини. През IV в. пр.Хр.Александър Велики извършва гонения срещу много тракийски племена. Между тях са и Витините в Мала Азия, от които се отделят Венетите. Повечето изследователи пренебрегват тази версия, защото в следващите четири века сведения за Венетите липсвали, а логиката изисквала за по-големите племена да има оставена повече фактология.


Всъщност, при описанието на Европейска Сарматия, от произведението на Клавдий Птоломей “Географско ръководство”, съставено през II в., е оставено и много важно сведение за разглежданото от нас витинско племе. В северните предели на Европа, авторът посочва, че се намира Сарматският океан. Южно под днешната Скандинавия е упоменат, че съществува Венетският залив. В други приписи на съчинението терминът е Венедски. Важното в случая обаче е, че става въпрос за Венетите, които, преселвайки се на север, явно са играли важна роля щом на тяхно име е назована цяла географска област. И тъй като споменахме, че те са се отделили от Витините, ще отбележим, че в много средновековни произведения е посочено, че хуните също произлизат от тази група тракийски племена.

Най-обосновано този факт е представен в старобългарския християнски труд “Имена на селища от Деяния на апостолите”. Тук е мястото да допълним сведенията за тази група протобългарски племена с цитати от двама китайски автори. Техните констатации са изключително важни, защото показват, че от Тян Шан до Партия всички са близки родственици на хуните. Племената в този ареал са говорели един език, различни диалекти. Цитираните сведения за Витините, които в Азия вече се самоназовавали Хуни, са почти идентични с фактите от различни епохи на европейски автори за траките. Многобройни родствени племена, говорещи един език, различни диалекти.


Но да се върнем отново към въпроса за поселищата на Венетите. Сведение на Амиан Марцелин ни показва, че през IV в. те отново слизат на юг, установявайки се в центъра на Европейска Скития. Не може да не ни направи впечатление, че той пак ги назовава Витини или Видини. Връзката им с хуните е забелязана и от Прокопий Кесарийски. В книгата си “История на войните” той отбелязва, че разклоненията Анти и Склавини спазват хунските обичаи и нрави.


Относно останалите тракийски племена, ще отбележа само няколко фундаментални факта, които често се пренебрегват. През I в. Гай Плиний Секунд пише подробно за живеещите северно от Хем. Според него гетите били наричани от римляните даки. Дион Касий пък отбелязва факта, че даките, живеещи северно от Дунав, са се преселили в този район от групата на Родопските даки.

Други римски автори, между които и Страбон, подчертават, че първоначално гетите също са живеели в Западните Родопи и по поречието на река Струма. Тези две групи племена някога са били част от траките беси. Самият Йордан, след като посочва, че даки и гети са едно, уточнява, че готите са се отделили от гетите. Той, както и Св. Йероним, Созомен, и много други автори от тази епоха, отчита факта, че тракийските племена северно от Дунав, както и хуните (наричани още сармати и алани) са приели от рано християнството. Това им помогнало да устоят на сблъсъка с ромеите, защото топлели скитския студ с топлината на тяхната вяра.


За ранното приемане на християнството от страна и на Севернопричерноморските хуни свидетелства Михаил Сирийски. В произведението си той предлага знак за родово равенство между алани, хуни, българи, хазари и пугури. Освен това отбелязва, че българите и пугурите, които са жители на страната Барзалия, били някога християни. За тези българи, останали заедно с големия син на Кубрат, носещ прозвището Бат Бай, научаваме от по-късни, предимно житийни произведения, че са имали преведено Светото Писание на свой, хунски, език.


Тази книга била изписана с рушки букви и е видяна лично от Свети Константин-Кирил Философ по време на Хазарската му мисия. Важно е да се отбележи, че науката още води спор по въпроса какъв е вида на рушките букви. Доминират главно два възгледа – че това са сирийски букви и вторият, който сме по-склонни да подкрепяме е, че рушките букви са етруски. Другата важна подробност, относно това евангелие е, че то се е съхранило в манастира на град Согд, намиращ се на полуостров Херсон. Името и семантиката на това място са пренесени от Средноазиатския протобългарски клон СОГДАИ. Това са хунски племена от Бактрийската протобългарска група.

Както отбелязахме по-напред хуните са боравили с витинския тракийски език. В някои средновековни християнски произведения е споменато, че хунското евангелие е разбрано граматически от Кирил, но го затруднява семантично. По тази причина, при него отива брат му Методий, който до този момент е във Витинския манастир "Св.Полихрон".


“Изнамирането” на словенската писменост, както е посочено в много от житията на светите братя и техните ученици, може би трябва да се разглежда в нова смислова светлина. Тълкуването на термина, което досега официалната наука предлагаше, губи своята стойност, съпоставено с фактите, поместени до тук. Според нас, изразът “изнамери” трябва да се разчита не като “изобрети”, а като “преоткри тези свещени букви”. Считаме, че това е станало при някои от европейските тракийски племена, които са ползвали словенския език. Хазарската мисия също предлага възможността да са открити буквите. Това е могло да стане чрез хунското евангелие.

Графемите в него обаче са били рушки, а този факт предполага по-скоро рунически вариант на писмеността. Озвучаването на знаците е било според витинския език, откъдето семантиката им в никакъв случай не може да бъде словенска. За да стане по-ясно това тълкуване на проблема ще използваме и Библията. В една от книгите на Новия завет е разказано как Светият дух не е допуснал апостол Павел да премине през Витиня. От друга страна, той има тясна връзка (особено езикова) със солунчани.


В “Деяния на Светите апостоли” е наблегнато на факта, че всеки от 11-те апостоли е проговорил на отделен език, на който започва да разнася Божието слово. Отново според това произведение, на всяка християнска група, заедно с езика, който използва, е дадено най-охарактеризиращото я прилагателно, което се превръща в заместител на нейния етноним. По този начин, тракийските племена в цялата архиепископия Първа Юстиниана, впоследствие преименувана на Охридска архиепископия, още от I в. са наречени СЛОВЕНИ. Това е поради факта, че те най-искрено са славили ПРОРОЧЕСКОТО СЛОВО.


Според нашите проучвания, апостол Павел не е бил допуснат да премине през Витиня, защото там се е говорел друг език, а както самият той казва, словото Божие трябва да се проповядва на разбираем за хората език, за да не останат те глухи и слепи. Тази позиция възприемат и Кирил и Методий, когато са изпратени на Моравската мисия. Те превеждат християнските книги на словенски език, защото в Панония и Моравия преобладава тракийската словенска езикова общност.


Чрез преселение на отделни племена, което показахме по-напред, искахме да представим в кои региони живеят едноезикови групи. Като основни словенски езикови центрове можем да посочим бриги, беси, фриги, гети, даки, пеони, даи и много други по-малки техни разклонения. От древни латински автори научаваме, че Светото Писание е преведено и на гетски, и бески езици, много години преди преводите на Кирил. При диспута му с триезичниците той отбелязва, че съществуват преводи и на други езици, между които са и тези, спадащи към витинската езикова общност.


Тъй като разглеждаме термина СЛАВЯНИ, трябва да отбележим и един малко споменаван факт, който обаче е само в кръга на хипотезите. Става въпрос за масагетите и тяхната царица Томирис, която разбива персите, водени от Кир. След тази победа, няколко късни преписа на съчинения от времето на споменатата битка, поднасят становището, че масагетите приели да се самоназовават с прозвището СЛАВНИ. Оттук се появил и етнонима СЛАВЯНИ. Според предложените до тук сведения, всеки сам може да си направи извода доколко истинност има в подобно твърдение.


Завършваме тази част от увода с убеденост в констатацията, че СЛОВЕНИ е културен термин, на който, като етнически-времеви вариант съответства етнонима БЪЛГАРИ. Една група от ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ, контактува северно от Дунав с гети и даки, които използват словенския език. Друга група, предимно алани и хуни, се заселва южно от голямата река, контактувайки с други тракийски племена, използващи същия език.

Куберовите българи се настаняват в ареала, където най-активно се използва словенският тракийски – а именно в Македония. По този начин, много години преди образуването на СТАРОБЪЛГАРИТЕ, се достига до оформянето на СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК, който предхожда и със столетия писмеността създадена за него. По-старите надписи ни дават информация, че граматически езикът ни е бил оформен векове преди времето на Цар Борис-Михаил.


Писмеността, която изнамира Св.Кирил и създадената с нея книжнина имат обаче голямо културно влияние върху много народи и държави в Европа. Всички те сега се причисляват към славянските държави, независимо, че славяни като племена никога не са съществували. Тези народи могат да се причислят към СТАРОБЪЛГАРСКАТА МИСЛОВНОСТ или СЛОВЕНСКА КУЛТУРА, които, както отбелязахме, са два термина за едно и също понятие – СТАРОБЪЛГАРИ.


И за да приключим с ролята на словенския език ще цитираме без коментар един пасаж от средновековното произведение “ПОВЕСТ ВРЕМЕННЬIХ ЛЕТ”:” В началото имало един словенски език, който се разпространил над много словенски народи.”


Повествованието в книгата следи развитието на групата племена от последните години съществуване на контннента-държава Атлантида.

През XII-то хилядолетие преди Христа нейната цивилизация е достигала своя разцвет. От създа-
ването на човечеството, в управлението й са се били сменили най-малко седем поколения.


Митичният прародител на това коляно от човечеството е известен от различни по-късни ръкописи като МАНУ (=ПЪРВИЯТ МЪДРЕЦ). Ако разгледаме само фактите във “Ведите”,ще забележим, че седмият поред потомък на първите Ману се счита за син на ВИВАСВАТ (=БАЩАТА НА ЖИВАТА ЗВЕЗДА) и основател на слънчевия култ. От него започва почитането на Бога с прозвище РА, което се запазва хилядолетия.

Както в Новия завет се говори за рождението на Христос, по същия начин първият Ману е баща на БХРИГУ (=ДУХОВНОИЗДИГНАТИЯТ ЦАРСТВЕНИК), носещ фамилията ВАРУНА.(13) В действителност обаче той е син на Бога и е един от десетте патриарси управлявали петте двойни княжества на Атлантида. Неговото помазано потомство, което царува в Атлантското княжество Ману, единствено се спасява от небесния катаклизъм, който сполетява държавата-континент през XII-то хилядолетие преди Христа. Бягащите от бедствието се заселват на Балканите, където по това време се е развивала, съперничещата им неелинска АТИНА.

Около свещената планина ПАНГЕЙ атлантите започват обучението на местни племена, като постепенно се консолидират с тях. Така възникват МИЗИТЕ(194), сред които едни от най-важните племена са тези на БХРИГИТЕ (популярни повече като БРИГИ) и ХОНИТЕ (=НАРОДА ОТ СЕВЕРНИЯ СКЛОН и второ значение на етнонима – ЦАРСКИТЕ КРЕПОСТИ, където крепост е човек пазещ познанието за Бога, а не укрепен град). Мизите продължават консолидацията на Балканските племена в единна ТРАКИЙСКА ГРУПА, сред която са и ШУМЕРИТЕ. Основните цели, които атлантите закодират в тези племена е да започнат разпространението на спасеното познание за Бога и прагматичното човешко знание сред другите племенни групи по света.


Така част от прототракийските племена остават да съхраняват тези духовни ценности в прародината си , под названието ДРЕВНИ ТРАКИ. Други групи започват преселения на изток. Стигат до двете Америки, а през Азия, по море и по суша, до днешната североизточна част на Африка, в която територия са влизали Етиопия,Сомалия, Египет и други съвременни държави. Част от преселващите се племена (както и останалите на Балканите древни траки) сме назовали общо ПРОТОБЪЛГАРИ.


При някои от тях, след хилядолетия възниква идеята за българска същност и български етнос, който се връща отново и на Балканите, сред родствените си траки.(78) Пренасянето на свещените знания започва интензивно едва след Черноморския потоп през VI-то хил. пр. Хр. Това е потоп,който е отъждествяван с библейския Ноев потоп. Последният обаче е с две хилядолетия след първия.


Преселващите се са подготвени да обучават другите племена по три начина. Най-важният от тях е бил устното предаване на словото, защото то се е запазвало най-дълго непроменено във времето. Използвало се е още пиктографското писмо, както и консонативното, което постепенно добива сегашния развой на писаната реч.


Шумерите поставят основите на високоразвита култура в Месопотамия, а след разгромяването на държавата им се разделят на три големи духовни общини: ЕСЕИТЕ (арамеите и халдеите)(8), при които след години е ходил и Иисус.КИМЕРИТЕ(159;160;210), част от които са в основата на Армените (заедно с тракийското племе Фриги, азиатски изселници от Бригите)(2),а друга тяхна група е водеща при създаването на Уелс.(26) Последни, но не по важност, са племената на САКИТЕ,(163;164;180) царското коляно на които участва при създаването на жреческо-фараонски династии на Египет.


Някои билингвистични текстове поставят знак за равенство между Саки и Кимери. Това е един от многото доводи за единния им корен до края на Шумер (92;93) От преселилите се, други сакски племена, при средноазиатските протобългари, е произлязъл и великият принц Гаутама, познат повече с прозвището БУДДА.(23; 60)


Другата група просветители, голяма част от които са също наши предци, са ХОНИТЕ. Те консолидират китайските племена в княжества. След това и в обединена държава. Дават им нова култура. Същото правят и с голяма част от американските индианци, където стават управляваща жреческо-владетелска прослойка.(25) Те са и вторият клон, който от град БАЛХ, покрай делтата на Инд, по море, се заселва в Африка, давайки име на месната ЕТИОПИЯ(71; 155). Участват, заедно с царските саки при създаването на жреческо-фараонските династии в Египет.

От хонската група са и БРАХМАНИТЕ(202; 203), които разпространяват сред аборигенните индуски племена ВЕДИЧЕСКИТЕ ЗНАНИЯ . При тази духовна община (а не група учители, както някои се опитват да изопачат същността им) също е пребивавал Иисус. В изградения от протобългарите град БАЛХ се е родил ПАНИНИ, който създава граматика за писмеността САНСКРИТ (приложение №1), използвана много хилядолетия преди това на Балканите. Сред едно от протобългарските племена в Средна Азия се е родил и ЗАРАТУСТРА, познат като автор на реформаторското произведение “ЗЕНД-АВЕСТА”.(27)


Повествованието за протобългарските племена (от Средна Азия и Балканите) ще продължи с някои особености за отделните групи, запазени в техни епоси. Разказът в “ БОГ ВИЖДА” ще завърши до годините ,когато азиатските протобългари се завръщат на Балканите. Резюмето на описваните събития бе наложително да се помести в началото на книгата, за да се създаде предварителна представа у читателя за темата на този труд. Това се прави с цел да се подготви по-добра предварителна база и за хора от ненаучните среди, които по-лесно да възприемат наситената с фактологически материал от различни науки същина на книгата.




Колкото и да оспорват, колкото и да тъпчат и унищожават Българите са били вторите след индийците.Не се гаси туй що не гасне. Когато гърците са дошли тук са говорили за Пелазги но те нямат Б, а ние имаме планина Беласица. В Илиадата за Ахил се говори като за сина Пелеев. Не става въпрос за баща му Пелей, а за Бог Бел и за това има много градове с името Бел град ( город ) - Не че града е Бял, а покровител на града е Бог Бел. Четох http://www.spiralata.net/bb/viewtopic.php?t=62... че преди Пловдив се е наричал БелДев но гърците с тяхното П са го докарали до Пелдев ( Пловдив ), а имаме и думата Дева и град Девин в смисъл че е на Богинята а какво да говорим за Дева Мария. Четете материала от горната препратка.





КНИГА ВТОРА
“Не приемайте на доверие старите ръкописи, не вярвайте в нещо, защото вашият народ вярва в него или защото са ви убеждавали в това от вашето детство. Към всички неща прилагайте вашия разум; когато сте ги анализирали, ако намирате, че те са добри за всички и за всеки, тогава им вярвайте, живейте с тях и помагайте на ближния си също да живее с тях.”
принц Гаутама (=Сакия Муни = Буда)

.

I ГЛАВА

АТЛАНТИДА, ЛЮЛКАТА НА СЪВРЕМЕННИТЕ КУЛТУРИ

Тъй като в този том ще отделяме място предимно за развитието на хоните, ще направим кратка ретроспекция, връщайки се назад във времето, за да проследим


КОРЕНИТЕ

и да видим кои групи племена или народи участват при тяхното сформиране.
Фактологическият материал, с който разполагаме, ни насочи към две етносни съставки, взели най-дейно участие при оформянето на тази наша преднародностна група. Това са Атлантите от княжество Ману (=Мъдрост) и местно население от Балканите. Сред последните може да са били и описаните от Платон атиняни (116). Предварително ще уточним, че не става въпрос за древноелинската Атина, а за старо Балканско население, носещо това име. На неговия облик ще се спрем по-нататък в книгата. Първо ще обърнем внимание на

АТЛАНТИТЕ.

Като начало ще разгледаме темата за местонахождението на едноименния континент. Съществуват най-различни хипотези за това къде се е намирала Атлантида. Повечето от тях дори са пренебрегнали научността и се базират най-вече върху екстравагантността. Такъв е случаят с твърдението, че древният континент е обхващал територията, където сега е построена руската столица Москва.


Подобни възгледи само ще бъдат отбелязани в книгата, без да им се обръща каквото и да е внимание, защото те са лишени от подкрепяща ги фактолоОт сродно естество е и твърдението, че Атлантида е съществувала върху Малоазийската територия, на която след хилядолетия е построена Троя. Има “учени”, които дори дават знак за равенство между двете цивилизации. Подържник на това схващане е дори прочутият археолог Хайнрих Шлиман.


Прекланяме се пред делото, което е извършил този корифей на археологията, но възгледите му за Атлантида и Троя не почиват на никакви фактологически доводи ,от която и да е наука, като изключваме частично градоустройственото планиране на двете държави. Тук е мястото да отбележим, че около древния град Атина е била изградена голяма държава. Тази хипотеза разглеждаме като много вероятна, защото огромна по тери тория и развита цивилизация като Атлантида щеше лесно да покори един град (Атина), колкото и добро да е било неговото административно устройство. По-друга би била ситуацията ако древната Атина е била само център на също така добре развита държавна уредба.


Без фактологична подкрепа е и виждането, че Атлантида се е простирала между днешните Италия и Испания.
Една от най-поддържаните хипотези е свързана с източното Средиземноморие, където специалисти от различни науки се опитват да локализират древния континент
Според нас обаче най-реалното разположение на Атлантида е западно от Европа и северна Африка, в днешния Атлантически океан.


За да обосновем възгледа си ще предложим



ФАКТИ СВЪРЗАНИ С ГЕОЛОГИЯТА.

Като начало считаме за необходимо цитираме проучванията на Игнаций Донели:”Дълбоководни сондирания бяха направени от кораби на различни народи; американският кораб Делфин, германската фрегата Газела и британските кораби Хидра, Таралеж и Чаленджър направиха карти на дъното на Атлантика. На тях се разкриха големи възвишения, започващи от Британския бряг, стигащи на юг до бреговата ивица на Южна Америка, след това на югоизток до африканския бряг и още по на югоизток до Тристан Дакунха.(Дакуня;К.К.)…Те се издигат на 2743 м. над заобикалящите ги дълбини на Атлантика и при Азорските, Великденския, островите на Св. Павел и Тристан Дакунха се показват над повърхността на океана.


Доказателство, че тези възвишения някога са били на сушата, намираме във факта, че “неравностите в релефа, планините и долините, не са могли по никакъв начин да се образуват от наслагването на седименти, нито при подводно издигане, а напротив – получили са се под влиянието на елементи, действащи под морското равнище.” (Donnelly, I. “Antediluvians World”, c.46 – 49.).


На геоложки доказателства за потъването на Атлантида попада и корабът, изпратен да търси скъсания презокеански кабел между Брест и Кейп Код. Откритието е станало на 47 градуса северно и 29 градуса западно от Париж или около 1000 км. северно от Азорските острови. На около 1609 км. от тази област моряците попадат на планински долини на дълбочина 3100 м. При разкопаване на дъното са открити парчета от стъклоподобна лава.


Ученият от Океанографския институт в Париж, Пол Термие, стига до следните изводи, след като изследва лавата:
“1. Образецът е от вулканичен произход; формирал се е от изключителен поток лава при изригването на вулкан в района на Телеграфното плато.
2. Структурата на образеца е аморфна, некристална, което значи, че се е втвърдил във въздуха, а не под водата.
3 Целият район трябва да е потънал на 2 000 м. дълбочина или по време на вулканичното изригване, или скоро след него. Следователно образецът е свидетелство за праисторическа катастрофа в Атлантическия океан.


4. Образецът е от минералогичен произход, тахилит, а те се разтварят в морската вода за около 15 000 години. Контурите на образеца изглеждали непокътнати, следователно катастрофата в Атлантика най-вероятно е станала преди по-малко от 15 000 години и вероятно значително по-късно от 13 000 г.” (Muck, O. “The Secret of Atlantis”, c. 144.).


Откритията в тази област са много, но не можем да отминем едно от тях, свързано с британския търговски кораб “Джесмонд”. На 320 км. западно от остров Мадейра и на почти същото разтояние южно от Азорските острови, екипажът най-неочаквано се натъква на огромно количество мъртви риби и необичайно за тази географска ширина количество кал по повърхността на океана. На следващия ден, на същото място, те откриват остров, неотбелязан на картите. Издигналият се съвсем внезапно от дълбините на океана остров озадачава капитана, който го посещава, заедно с част от моряците.


От него те донасят колекция от любопитни предмети, между които: “...бронзови мечове, пръстени, дървени чукове, резбовани фигури и глави на птици и животни, две вази или кани, украсени с кост, един почти цял череп...нещо, приличащо на мумия, затворено в каменен сандък...запечатан с вулканични отломки, сякаш за да бъде трудноразличим от самата скала.” (Baric, C. “Atlantis”, c.78 – 79.).


Но когато говорим за Атлантида и нейното местоположение, не можем да не обърнем внимание на

ДИАЛОЗИТЕ НА ПЛАТОН.

В тях най-подробно и обстоятелствено се дават сведения за древния континент-държава. Вече посочихме един цитат от “Критий”, където се говори за катастрофата споходила Земята и най-вече атлантите. В следващите редове ще предложим още един пасаж от същия диалог, който считаме за най-важен към настоящия труд. Подбрали сме превод от Игнаций Донели, като един от най-близките до старогръцкия оригинал:

“Критий:Чуй тогава, Сократе, един много необикновен, но съвсем верен разказ, както е твърдял някога Солон, най-мъдрият от седемте мъдреци. Той е бил роднина и много добър приятел на прадядо ми Дропид, както и сам той казва на много места в стиховете си. Та Дропид разказал на дядо ми Критий, който си спомняше и ни разказваше...Ще ви разкажа тази старовремска история, която чух от един възрастен човек; защото тогава Критий, както казваше, беше вече към 90 години, а аз горе-долу най-много на 10...В началото на Делтата на Египет, където река Нил се разделя на отделни ръкави, има един ном, наричан Саитски, и в този ном най-големият град е Саис, откъдето произхожда и цар Амазис. Жителите му почитат като основателка на града някаква богиня, на име Нейт, а по елински, както те казват, Атина.


Те са много приятелски разположени към атиняните и твърдят, че по някакъв начин са роднини с тях. Когато Солон отишъл там, му оказали извънредно големи почести и когато започнал да разпитва за древността най-сведущите по тези въпроси от жреците, открил, че нито той самият, нито който и да е друг елин, не знае нищо съществено за древните времена. Веднъж поискал да ги въвлече в разговор за древността и започнал да им говори за най-старите предания за Атина – за Фороней, смятан за първия човек, за Ниоба, как след потопа останали живи Девкалион и Пира, за родословието на тяхното потомство и се опитал по събитията, за които разказвал, да сметне годините.


И един от жреците, много-много възрастен човек, казал:”Солоне, Солоне, вие елините сте вечно като деца, няма грък старец.” Като чул тези думи, Солон попитал:”Какво искаш да кажеш?” “Млади сте – отвърнал старецът, - по душа сте всички много млади. В душите си нямате никаква древна мъдрост, получена от древно предание, нито побеляло от времето знание. . .Каквото разберем, че се случва у вас, тук или на друго място – особено славно, значително или забелижително в някакво отношение събитие – всичко това от древно време стои запазено в храмовете ни и споменът за него е запазен.


А при вас и при другите народи винаги, когато се случва нещо да е уредено с писменост или с всичко друго, от което се нуждаят държавите, то отново на определени интервали, като някаква болест, ви връхлита небесния поток и оставя от вас живи само неграмотните и невежите. Така вие отново ставате млади като новородени и не знаете нищо от това, което се е случило в древни времена и тук, и у вас. Така че тези родословия, които ти сега разказа, Солоне, едва се различават от приказки за деца.

Вие помните един потоп от Земята, а са се случили много други преди него. Освен това не знаете, че във вашата страна е бил създаден най-прекрасният и благороден род между хората, от който произлизате и ти, и целия ви днешен град, понеже се е запазила част от тяхното семе. Но това ви е станало неизвестно, понеже оцелелите са измрели, без да оставят спомен за тях. Наистина, Солоне, някога, преди най-великия потоп, сегашният град Атина е бил най-добрият във военното дело и изключително добре устроен със закони. Разказва се, че в него са били извършени най-прекрасни дела и че е имал най-добрата държавна уредба от всички, за които сме чували под небето.”


“...заради богинята, получила зародиш от Гея и Хефест, не ще ти откажа и ще ти разкажа... Тя е главен защитник и възпитател и на моя, и на вашия град – най-напред възниква вашият град, с хиляда години преди нашия. Уреждането на нашата страна е записано в свещените писания, че е на възраст 8 000 години.”


“...голяма сила дойде от Атлантическото море. То не бе още проходимо, защото пред устието му, което вие наричате Херкулесови стълбове, имаше остров, по-голям от Либия и Азия взети заедно. От този остров пътуващите можеха да минат на другите острови, а от островите – на целия континент на другия бряг на това море. То наистина е море, защото това, което се намира отсам споменатото устие, изглежда като залив с тесен вход, но онова е море в истинския смисъл на думата и обкръжаващата го земя съвсем справедливо и правилно може да се нарича континент.

Именно на този остров – Атлантида – се е установила голяма и чудна империя, която владеела целия остров и много други острови, както и част от континента; освен това управлявали над части от Либия между Херкулесовите стълбове и Египет, и Европа до Етрусия.” (Donnelli, I. “Atlantis: Antediluvian World”, c. 7 – 21.).


Ще отбележим и един от

МИТОВЕТЕ, РАЗКАЗВАНИ ОТ ОРФЕЙ,

който потвърждава теорията за края на Атлантида. За съжаление обаче той е изопачен след столетия от древните елини. В него се разказва за битката между титаните(54) и човеците, като при Орфей титаните са по-скоро едри хора (независимо, че са родени от богове), докато древните елини променят същността им, превъзнасяйки ги като полубогове. Възмутен от непрестанната война, Зевс (висшият бог) унищожил двете страни с огън, превръщайки ги в пепел.

Елините изопачават и тази част от мита, като вместо с огън, представят,че Зевс е наказал сражаващите се с мълния. В крайна сметка, висшият бог се разкаял за деянието си и от пепелта сътворил новите, смъртни хора.


Този мит, приписван на Орфей, изключително много напомня за Атлантско-Атинската битка, където атлантите са титаните (просветените деца на Бога), докато атиняните са достойните им съперници от Балканите, които имат по-скорошен произход и затова са представени като човеци.

СЪТВОРЕНИЕТО НА НОВИТЕ ХОРА

от пепелта има своя пълен аналог с по-късно създадената Библия, където човекът е сътворен от кал.(100)


За съпоставка с орфическия мит ще цитираме и открития в будистки храм на Лхаса, в Тибет, ръкопис от Хайнрих Шлиман. Предварително ще отбележим, че Будда е протобългарски принц(23; 48; 49 ;60) и възстановява религия, която води корените си от дълбоката древност: “Когато звездата на Бал падна на мястото, на което сега има само звезди и море, седемте града с техните златни порти и открити храмове се разтресоха и разклатиха като листа по време на буря; а след това кълба от огън и дим се издигнаха от дворците.

Агонията и писъците на множеството изпълниха въздуха. То потърси спасение в храмовете и цитаделите, и мъдрият Му – свещеният Ра-Му – се изправи и им каза:”Не предсказах ли всичко това?” А жените и мъжете в своите блестящи одежди и скъпоценни камъни ридаеха:”Му, спаси ни!” Му им отвърна:”Всички вие ще умрете, заедно със слугите и богатствата си, и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ.” Думите на Му се задавиха в пламъците и дима, земята и нейните обитатели бяха разкъсани на парчета и погълнати от дълбините.” (Churchward, J. “The Lost Continent of Mu”, с.80).


Голямата грешка при тълкуването на този текст е, че става въпрос за континента Му (Лемурия). Всъщност споменатия Му е едно от проявленията на Бога в атлантското княжество Ману. Към подобна логика на разсъждение насочва и откритият през 1880г., на тихоокеанския остров Питкарин, скален надпис. По-реално би било този древен текст да е оставен от жители на потъналата Лемурия (Му), защото тя се е намирала по-близо до споменатия район.


Текстът обаче можа да бъде разчетен само чрез либийския диалект на древноегипетския език, което подкрепя виждането за атлантска връзка. Както се знае и от описанието на Платон, преди да настъпи катаклизма с Атлантида, тя е владеела цялата северна част на Африканския континент, където се намира и Либия. Друг интересен факт е, че от древността до наши дни в тази държава все още има високопланинска област, назована Ману. Безспорно е, че спасените от единственото атлантско княжество духовноиздигнати личности участват, както при сформирането на групата прототракийски племена, така и в създаването на жреческо-фараонската прослойка.

Последното обаче се осъществява след преселения на древнотракийски и протобългарски племена. Любопитна подробност е също, че потомците на Ману почти винаги се заселват по планините или техните склонове. А ето и съдържанието на скалния текст от Питкарин:”Нашият екипаж, който претърпя корабокрушение по време на буря, намери земя, за което благодари на Бога. Ние сме хора от областта Ману. Почитаме Ра, както ни повелява Свещеното писание. Ние приветстваме слънцето.” Му е древен термин, запазил се при протобългарите с различен вокал, но с непроменяща се консонанта, и носещ семантиката – ИМЕ. Но да се върнем към тибетската легенда.


Можем да отбележим няколко много важни извода:
Първо – падащата звезда е свързана чрез названието си с един от етнонимите, който дедите ни пренасят навсякъде, откъдето преминат, като белег за идентичност. Касае се за древна дума с консонативен корен БЛ, развила се в БАЛ (БЕЛ в други варианти) (17), със значение на ВИСОК, ГОЛЯМ, ВИСОКОИЗДИГНАТ.


Второ – седмицата е съществувала като свещен символ още от Атлантската епоха, както показва и броят на градовете, тя също е пренасяна под различна форма, вместо знаков белег, от дедите ни.


Трето – отново още от Атлантската епоха, до времето на Авитохол, мъдреците от нашата етносна група не са носили имена,без име е и слънчевият Бог – свещения Ра – Му (=именуван-Бог).(102) А за това, че Ра действително е Бог свидетелстват и думите му, когато казва на хората:”всички вие ще умрете...” Ако беше мъдрец, то и той би погинал с тях. Освен това щеше да бъде наречен свещеник, а не свещен, но Ра е Бога, който е вечен и неумиращ.


В двата мита, останали от Тракийския Орфизъм и Ранния Будизъм, се поднася и една от версиите за края на най-развитата древна цивилизация. Става въпрос за огъня, който Бог праща от небето и унищожава по-голямата част от атлантите, с изключение на малка група от княжеството Ману (=Мъдрост),както и Фризите (атлантски колонисти в Скандинавието).


В повечето случаи, когато се дават примери от митове и легенди, четящите научните съобщения остават в по-голяма степен скептици към поднасяната фактология. По тази причина, за да подсилим тезата си, че Атлантида е загинала от космическа катастрофа, ще използваме вижданията на специалисти и от други науки. Те са подплатили аргументацията си с надеждни факти от областта, в която работят.


Ще започнем с една

АСТРОНОМИЧЕСКА ОСОБЕНОСТ,

която променя до голяма степен утвърдените представи за древността. Става въпрос за тъй наречената прецесия или промяна на земните полюси в различни периоди от развитието на планетата:”Слънцето и луната упражняват гравитационни сили на привличане върху екваториалната изпъкналост на земното кълбо, като причиняват трептене на планетата със съвсем дълъг период, което се нарича прецесия. Най-лесният начин да си представим явлението е да си мислим, че Земята е въртящ се капак, който освен това се “поклаща” леко с период, малко по-малък от 26 000 години. Продължената ос през полюсите при това извършва бавно, почти кръгово движение на фона на зведното небе и на всеки 26 000 години минава през една и съща точка.

На всеки полупериод на прецесията, който е 13 000 години, една звезда сменя положението си, т.е., ако в началото на прецесионния период е наблюдавана в най-високото си положение (най-висока деклинация) за периода, след 13 000 години ще заеме най-ниското си положение (най-ниска деклинация) за периода.”


“Трябва да отбележим, че има още едно сложно движение с по-кратък период – 18,6 години, което се нарича наутация. То предизвиква леки “хълцания” на всеки 18,6 години в иначе равномерното кръгово движение. При прецесионните изчисления наутацията обикновено се пренебрегва, защото за далечните епохи не е възможно да се определи дали в разглеждания период е имало “хълцане”.


И двата вида движения – прецесията и наутацията, всъщност не са реални движения на звездите, а се дължат на движението на нашата планета, вследствие на което се създава впечатление за движение на звездите.


Всички звезди имат и собствено движение, т.е. те се движат в Космоса. Колкото по-близо е звездата до Земята, толкова по-ясно забележимо е собственото й движение за определен период. С отдалечаването от Земята визуалният ефект намалява. Истинското движение на звездите се измерва с промяната на ъгъла като комбинация от деклинацията и ректасцензията, които са известните координати за всяка звезда на небесната карта.” ( Bauval, R. and Gilbert, A. “The Orion mystery”) (приложение№2)


От своя страна прецесионните промени влияят и върху досегашното виждане за т. нар. Ледникова епоха или периода Врюм (35 000 г. пр. Хр. до 6000 г. пр. Хр.).(приложение№3) Ето и становището по този въпрос на Ричард Мууни:”Нашата теория, съдейки по доказателствата, е че не е имало ледникова епоха или ледникови епохи, а напротив, периодът на заледяване е настоящето и то се дължи на промени в земния климат. Наличните доказателства ни позволяват да определим приблизително времето на тази катастрофа. Горната граница е вероятно около 8000 г. пр. Хр., а долната – около 4000 г. пр. Хр. Можем да сведем това до около 6000 г. пр. Хр., тъй като останките от първите градски общности датират от това време: най-старите до този момент разкопки са от Чатал Хюик и Джерихо в Анадола, Турция.”(Мooney, R. “Colony Earth”,c.133-134.).



Kакто отбелязахме обаче, това са само предположения. По тази причина, за подсилване на доказателствата използваме


ТЕОРИЯТА НА ПРОФ. ЧАРЛЗ ХАПГУД,

според който:”През последните двайсет години в тази нова област на палеомагнетизма бяха извършени огромно количество изследвания, които разкриха удивителен факт – позицията на географските полюси се е променяла поне 200 пъти през геоложката история и не по-малко от 16 от тези промени са настъпили през последния геоложки период, периода на Плейстоцена. (Карта №1)


Отачало се смяташе, че различните позиции на полюсите могат да се обяснят с хипотезата за разделящите се континенти, но постепенно стана ясно, че докато много местоположения се обясняват по този начин, за много други той е невалиден. Геолозите трябваше да приемат извода, че освен движението на континентите е имало и разместване на цялата външна обвивка на Земята – литосферата – над меките слоеве магма под нея. Подобни размествания биха довели нови земи в полярните области. Причините за това все още са обект на догатки и изследвания, но те вероятно са резултат на дисбаланс при движението на магмените течения под земната кора.


В книгата ми “The Path of the Pole” описвам по-подробно резултатите от тези изследвания и представям доказателства за три размествания на земната кора през последните 100 000 години. Според моята интерпретация на доказателствата, през последната ледникова епоха заливът Хъдзън се е намирал на Северния полюс, като по този начин обяснявам самата ледникова епоха. Ледената шапка на Северна Америка е покривала около 10 362 700 кв. км. и е отразявала топлината на Слънцето обратно в Космоса, създавайки огромен хладилник; духащите от него студени ветрове са преминавали през тесния Северен Атлантик и са създали по-малка ледникова епоха в Европа, заледявайки Скандинавия, много от планините на Британия и други планински региони в Европа...


Според моето тълкуване на много радиовъглеродни и други доказателства, преди около 17 000 години (15 000 г. пр. Хр.) започва голямо разместване на земната кора. Това движение, разбира се, е било бавно и е приключило чак след 5 000 години. Северна Америка, а след нея и цялото западно полукълбо, са се преместили на юг, а източното полукълбо – на север. В резултат на това голямата ледена шапка на Северна Америка се разтопила, докато Северен Сибир попаднал в зоната на големия студ. Тази теория успешно обяснява не само края на ледниковата епоха в Северна Америка и Европа, но и отдавнашната загадка за голямото количество измръзнали животни, намерени в сибирската тундра.


Антарктида също е била засегната от това движение на земната кора. Тя попада в Полярния кръг. Когато Северният полюс е бил в залива Хъдзън, Южният полюс вероятно се е намирал в океана край Уилкс Кост, т.е. на по-голямата част от континента не е имало ледове. Разместването на земната кора поставя континента в днешното му положение, точно по средата на Южния полюс, което води до широко разпростиране на ледените формации, съществували дотогава. По същото време, разбира се, изчезването на североамериканската ледена шапка и последвалото затопляне на Атлантическия океан довели до постепенното стопяване на гледчерите в Европа.” (Hapgood, C. “Maps of the Ancient Sea Kings”, c. 174 – 177).


Пососчените до тук сведения за различно положение на полюсите преди сблъсъка на чуждо тяло с планетата ни се потвърждават и от някои



СРЕДНОВЕКОВНИ КАРТИ НА СВЕТА,

които представят Антарктида незаледена, с планински вериги и множество реки. Според Чарлз Хапгуд това е било възможно да се случи преди 10 000 години. По това време леденият континент е съвсем удобно място за живеене, а Северна Европа е била заледена. Този факт е отбелязан в картите на творилия в древен Египет Птоломей Алексндрийски, работилият през XVI в. Оронций Финей и турският мореплавател от 1513г. Пири Рейс. Точността в документите на тези мъдри мъже насочва и към още една теза. Те са съставили своите карти позовавайки се на по-древни образци, които са били изготвени най-рано 8000 г.пр. Хр., защото само по това време Антарктида е била удобна за живеене.

Така е можело да се обрисуват нейните планини и реки, които още не са били обгърнати от ледове. Възможността да се позоват на толкова древни източници показва, че в този период от съществуването на Земята, някои от цивилизациите са били на изключително високо ниво на развитие, каквото днес все още не сме достигнали. На тази високоразвита цивилизация ще се спрем отново по-нататък в книгата, за да обясним още загадки от древната ни история.


Сведенията за прецесията и промяната на земните полюси бяха представени, за да се разберат по-добре

ПОСЛЕДВАЛИТЕ СЪБИТИЯ.

Именно една от последните наутация е поставила Атлантида на пътя на чуждото тяло, което е падало към планетата ни. От какъв род е бил настъпилият катаклизъм можем да разберем като прегледаме вижданията на учените, които ще изброим според важността на техните идеи.
Отбелязаната теория на Хапгуд има един малък недостатък. Това се потвърди от направените археологически разкопки в северноазиатския регион, които извадиха на бял свят сведенията за загиналите мамути. В техните стомаси бе открита свежа , зелена трева. Оттук дойде и виждането, че студът в Сибир е връхлетял внезапно и е унищожил растителния и животински свят.
Хипотезата на Хапгуд добива своята завършеност, ако се обедини с популярните през 20-те и 30-те години на ХХ век

ТЕОРИИ НА ПРОФ. ХАНС ХЬОРБРИГЕР.

В основата си те се базират върху възгледа, че преди появата на сегашния ни сателит, Земята е имала друг, по-малък спътник. Той впоследствие е бил привлечен в орбитата й, и настъпила катастрофа, която довела до потъването на Лемурия (Му според Хьорбригер). Прихващането на сегашната ни Луна, която по думите му, преди това е самостоятелна малка планета, довело до потъването на Атлантида. Това е много вероятна теория, защото хоните и шумерите, едни от наследниците на атлантите, ползват слънчев календар, базиран върху десет планети. В момента обаче планетите в нашата Слънчева система са девет и най-малката – 10-та е изчезнала.


Нищо чудно това да е била сегашната ни луна, която през Атлантската епоха е била десета планета. (съвсем наскоро, в най-отдалечената част от слънцето, бе открита микроскопична планета, която има по-скоро форма на астероид) По този начин можем да предложим и хипотезата, че десетпланетния слънчев календар е създаден от атлантите.

Тъй като според проучванията на полския астроном Лудвиг Зайдлер в труда му “История на часовниците” от 1957г., този календар е могъл да бъде създаден само на географската ширина северно от Черно море и по средното течение на р.Дунав.

Това ни дава основание да предложим вероятността, че преди сблъсъка с чуждото тяло, Атлантида (или поне само княжеството й Ману) се е намирала на тази географска ширина, спрямо тогавашния екватор и полюси. Удърът на чуждото тяло е променил местата на паралелите и въртенето на земята под променен ъгъл спрямо другите небесни тела. Това не е настъпило обаче вследствие на прецесията, която се е състояла, когато е завършил определения период. След сблъсъка северният полюс се е изместил в залива Хъдзън (Канада), а прецесията е завършила през VI-то хил. пр. Хр., когато полюсите отново са се изместили, този път в днешното си положение.


Друго, сходно виждане по въпроса предлага американецът Имануел Великовски, според когото, катаклизмът е настъпил вследствие движението на Венера. На всеки 52 години тя доближава до Земята, понеже има елептична орбита. По този начин прилича на комета и оказва силно гравитационно влияние спрямо планетата ни. Други учени застъпват становищата за сблъсък на комета в земната повърхност, както и ударна вълна след взрив на свръхнова.
Всеки един от посочените варианти е можел да доведе след себе си разместване на полюсите, както и промяна в посоката на земното въртене. В подкрепа на това виждане можем да представим примера с Андите, където слой вкаменелости сочи някогашното дъно на океана под ъгъл спрямо хоризонта, показващ нивото на някогашния океан.


Като цяло възприемаме теорията на Хьорбригер, с тази корекция, че падайки, първата Луна е ударила Атлантида и е допринесла за нейното потъване, докато изчезването на Лемурия е станало значително по-рано във времето. След сблъсъка със Земята, сателитът е променил и посоката й на въртене, което довело до смяната на местата на изгрева и залеза.


За тези катаклизми свидетелстват и много



ДРЕВНИ ИЗТОЧНИЦИ

Ще цитираме един от тях, който е изключително богат на фактология: “През цялото лято слънцето се криеше зад облаците, сякаш не искаше да погледне Земята. Имаше някакъв застой, влажната мъгла висеше като мокро платно над къщите и тресавищата. Въздухът беше тежък и подтискащ, в сърцата на хората нямаше нито радост, нито бодрост. По средата на тази неподвижност Земята затрепери така, сякаш умираше. Планините се отвориха, за да повърнат огън и пламъци. Някои от тях потънаха на дъното на Земята, на други места от равнините се издигнаха планини. Алдланд, наричан от морския народ Атланд, изчезна. Подивелите вълни се издигнаха толкова високо над гори и долини, че всичко бе погребано от водата. Много хора бяха погълнати от земята, други, избягали от огъня, изчезнаха под водата.” (Skrutton, R. “The Other Atlantis”, с.48).


Последното сведение, запазено сред народ от бялата раса, открит от Христофор Колумб да обитава част от източноамерикански острови, ни доведе до два много



ВАЖНИ ИЗВОДА

Първият от тях е, че Атлантида действително е носела това название, а не се е наричала Посейдония или с други етноними, приписани й от по-нови народи.От атлантския език е пренесен в европейските говори (с посредничеството на протобългарски племена) терминът ЛАНД, със значение – ДЪРЖАВНА ТЕРИТОРИЯ (СТРАНА). Вторият, не по-маловажен извод е, че част от атлантите действително се спасяват и една тяхна група се заселва на запад, в споменатите острови, където са открити техни потомци. Съдейки по външния им вид, можем да констатираме, че атлантите са принадлежали към бялата раса.
Този разказ, както и откритите в океана, край Бахамските и Биминските острови, пирамида, каменни пътища и градежи, сред които добре запазени стени, насочват към тезата, че това са последните острови от архипелага, на запад от Атлантида до големия континент (=двете Америки).


Тези факти, допълнени с отбелязаните сведения по-напред в книгата, за картите на Птоломей Александрийски, Оронций Финей и Пири Рейс, оборват вижданията на Флем-Ат и Уилсън, базирани върху неиздадена книга на Чарлз Хапгуд, поместени в труда им “Записки от Атлантида”, че изчезналият континент е Антарктида. От една страна археологическите факти, които отбелязахме, липсват при ледения континент.

От друга – трите стари карти го представят много подробно и дори най-големият лаик може да открие, че в тях липсва каквато и да е конструкция, отбелязана от Платон, че съществува на Атлантида. На Антарктида липсва и вулканична дейност през последните 15 хиляди години, което за Атлантида, както е документирано в различни древни източници, е било гибелно след космическата катастрофа.


Разглеждайки теорията за катаклизма не можем да пропуснем и



ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ВИЕНСКИЯ ЕКСПЕРТ, Д-Р ОТО МУК

Авторът на книгата “The Secret of Atlantis”, д-р Ото Мук. Според него Земята е ударена от гигантски астероид, след което променя посоката на въртене около оста си. Този учен подкрепя вижданията си с много геоложки и океанографски доказателства. Преди да се спрем на сведения от последните две науки, ще предложим още сведения от различни автори за промяната на земната ос и посоката на въртене на планетата ни.

Много конкретен за тези аномалии е Платон в един от своите диалози:”269 Чужденецът: Съвсем не. Имам предвид обръщането на залеза и на изгрева на слънцето и на останалите звезди, които тогава са залязвали на това място, на което сега изгряват, и, обратното – изгревът им е бил там, където сега е залезът. Но когато богът станал свидетел на Атреевото дело, той въвел в кръговрата им сегашния ред.” (Платон. “Диалози”. т.4, “Наука и изкуство”, София, 1990.).(117)Според древноегипетски