Отдавна искам да ви разведа из най-най-модното местенце на Марбея - Пуерто Банус. И така, „наточила съм се, както е фешън думата за издокарал се. С костюм – бежов, ръчно шит, с малки избродирани сладурански цветчета с вплетени златисти нишки най-отдолу. Шит ми е от бай Яни от „Петлешев“. Ама ако се смеете, да ви открехна! Тук направо ги убивам с мойте костюми от бай Яни. Първо ме гледат ужасно завистливо, щото, милите, изглеждат като Шанел от котюр. И после ме питат за лейбъла, тоест за марката. Пък аз им хвърлям един примрежено горд поглед и тъй, уж между другото, казвам: „Ами в България са шити. От една моя дизайнерска колекция са.“
Но да не се отплесвам от темата. Та значи, покачила съм се на високите си, пак от България, токчета и гордо паркирам в Пуерто Банус - това отвратително тузарско местенце! За което първото ми впечатление беше - една страхотно наточена мадама крещи по телефона
на английски, ама ужасно гордо и с ужасно крещящо, трептящо тембърче: „Ма, муци, знаеш ли къде съм? В Пуеееееертоооооо Банууууус!“ Което ме нокдаун-тиса, защото на пръв поглед и в ранна слънчева сутрин пуертото си е едно най-обикновено тихо и кротко заспало андалуско бяло селце. Нооооо това е само на пръв поглед и то на изгрев слънце! На втори поглед и на лунна светлина парите и бохемския живот ако сте с изтънял портфейл или в джоба ви са в наличност само семки и бонбонки, ще напълни устата ви с леко пиперливи изрази за несправедливостта на лайфа (т.е на живота). Ето на пак се отплеснах! Ама ужасен заплес съм!

Та както крачих гордо към адреса, за да се натреса на президента на Пуерто Банус и то такъв от 30 години... изведнъж загрявам, че адресът си лежи кротко, ама злорадо, в чантата ми... ама онази другата, дето не беше одобрена за разхождане из пуертото. Обаче във всички напечени ситуации аз изведнъж заработвам на пълни обороти, включвам на пълен ъпгрейд, мобилизирам тотално всички налични мощности на акъла си и... един час се лутах и мъчех да налучкам по памет къде беше този загубен адрес. Форсирах до дупка мощностите си за запаметяване, обаче... Така, както разбрах, офисът му трябваше да бъде в агенция за недвижими имоти на ъгъла срещу „Бургер Кинг“ (един от бизнесите на президента са недвижимите имоти). Обаче офисът затворен. Сиестят. Звъня аз за помощ на президента, обаче оттатък ни вопъл, ни стон! Викам си, човекът сигурно нещо спешно му се е завихрило, излязъл е. Ще изчакам да отворят офиса и ще го намеря. Разкарвам се аз наляво и надясно, елегантно, в супер ръчно ушития ми бежов костюм от бай Яни и на токчета, обаче това изобщо не подобрява ситуацията. Срещата ми беше за 4, ще се елегантня мадамски до 5 из улиците.
Най-сетне уреченият час настъпи и аз много мило: „Дооообър деееен! Може ли да говоря с мистър Сердж Бокобза?“ Всички погледи са приковани в мен! Пълно мълчание! След което
абсолютна суматоха. Предлагат ми стол. Гледат ме така като че ли съм донесла заповед за повишаване на заплатите.
- Амиии, нямаме човек с такова име, но ние можем да ви предложим също много изгодни оферти. Каква къща бихте искали да закупите? Имаме страхотна оферта за 7 милиона!
Ааааааааа, в един миг осъзнах, че всички ние взаимно ще бъдем ужасно разочаровани един от друг!
И така, драги ми читатели, срещата се строполи нейде из мечтите ми! Обаче спасението беше краткосрочно! Оказа се, че човекът ми е дал домашния си телефон и все още е готов да го подложа на инквизиция с въпросите си и то с голямо удоволствие!
И ето, за втората ни среща президентът ме чака лично пред офиса си (да не налучкам някой друг офис за недвижими имоти), на едно от най-скъпите места в пуертото. Вероятно наемът на такова малко бижу ще да е към 3 000 евро на месец, но най-вероятно ще да е лична собственост. И вероятно е закупен на смешна цена преди само 30-на години.
Сердж Бокобза е един много чаровен, елегантен, типично по френски, 52-годищен французин. Роден е на 11 декември 1952 г. в Тунезия. Не пие, но пуши, и то пури. От онези от острова на Фидел Кастро, на солените цени, но с много готин аромат. Интервюто ни се точи леко и приятно като искрящо френско шампанско.
- Серджо, след като си тука вече 35 години, значи си спомняш Франко и онова малко смотано рибарско селце?
- Дааа, спомням си доста добре това време, тогава бях женен за французойка. Току-що ни се беше родило бебе и... за да си купиш мляко, трябваше да посетиш Малага. Сега на магистралата е на 40 минути от Марбея. Обаче тогава ако отидеш, не се знаеше кога ще се върнеш! Тук нямаше ниииищо! Абсолютно нищо! Бяхме големи приятели с Хесус Хил, тогава кмет на Марбея. Той имаше една мечта - да направи Марбея като Кан или Монте Карло. Аз му казвам: „Не става! Не можеш!“ Той ме пита защо, а аз: „Ами поради много причини. Първо, нямаш аутописта. Нямаш дори влак до Марбея. И дори такси! Второ, всичко тук е построено от дърво. Ако избухне пожар, заради тесните улици всичко ще замине за секунди. Трето, нямаш телефонна мрежа!“ Освен това имахме друг голям проблем!
Тоалетните! Представи си! 5 милиона туристи пристигат всяка година в Марбея. И на всеки първата му работа като слезе от рейса е да отиде до тоалетната. Обаче тук нямаше нито една обществена тоалетна. (бел.ред. ни храстчета, ни горички, а палмовите листа са твърде нависоко:):):) и в момента има само една пикалня в центъра). Та разговарях с кмета. Нужно е кметството да помисли по този остро нетърпящ възражения въпрос!
- Знаеш ли, Хесус Хил е твърде известен в моята родина заради голямата му любов към футбола и заради това, че беше собственик на „Реал Мадрид“.
- Хесус беше легендарна личност! Ние бяхме големи приятели. Той беше един много силен, интелигентен и умен човек. Направи за хората в Марбея и бизнеса твърде много. Но проблема с богатите и известните е, че винаги има една червена линия. Не пресичай тази линия! Ние говорихме много с него. Хесус беше в същия бизнес за недвижими имоти. Казвах му: „Не форсирай късмета си!“ Той вика: „Аз съм недосегаем. Никой не може да ме докосне!“ Обаче аз съм на тази позиция - никога не казвай: това не може да бъде! На позицията, на която Хесус беше, можеше да се направят много, много пари! Лесни пари! Хора, които искаха да строят, даваха много пари „под масата“. Казваха: „Ето тези пари са за разрешителното, онези за теб!“ Един път казваш „не“, втори път „не“, обаче веднъж си казваш „защо пък не?“ Хесус направи страшно много пари! Той започна да придобива огромна власт. Това не остана незабелязано!
- И беше нужно един наказателен пример за останалите?

Обаче, драги читатели, сега и аз като в латино сериалите ще ви оставя да тръпнете какво ми отговори Серджо и всичко останало за света на богатите, лукса. Защото как беше в онзи филм - и богатите могат да плачат, нали?

Милена Марева

за вестник ''Народно дело''
15април 2008

Копирането на материали и снимките e разрешено. Позоваването е задължително.