от унгарски на немски по табелите показва промяната. Покрай нас необозрими зелени поля, потънали в мъгла, красиви селски ферми в далечината, подредени купи сено... Пътят здрав, никакви дупки, никакви кърпежи, направен от дебели бетонни плочи, останали от Втората световна война и положени от хитлеровите пътни инженери... Пътуваме си и мълчим. Не смея да пусна радиото, че де да знам, ако намеря някоя пиратска радиостанция, ще вземат да ни опандизят за неплатени авторски права. Имам десет песни на плейъра си, но откакто монополистите вдигнаха цените, за повече няма пари, ама не смея да го пусна, че спътниците ми трябва да платят същите тези авторски права, а наблизо не се мярка ни една колонка за таксата. С книгите същото, ама при тези тарифи кой ли ги чете вече... Та седим и си мълчим, никой не смее да каже нещо, че ако, не дай си боже, споменеш нещо уронващо престижа на някой лейбъл, компания или картел, скрити камери веднага ти сканират ай пи-то и право на подсъдимата скамейка. А откакто се появи онази джаджа за четене на мислите, и мисленето стана опасно... Така че седим и си мълчим...
Я стига! Баста! - нещо ме блъска, раздрусва и... събужда. Разтърквам очи, разтреперано запалвам цигара. Слава богу, въздишам. Издишвам с облекчение, било е само оруелски сън. Спрели сме за бензин, кафе и разсънване. Наоколо една подредена и озеленена красота, добре облечени хора, добре изглеждащи, добре изкъпани, добре усмихнати, приятно отпуснати и чисто (абе все се чудя къде им отива прахолякът на тез западно подредените?). Не знам защо, уж една река ни свързва, ама всичките тези благи неща - усмивка, учтивост, спокойствие, се залепват и за мен като етикет на маркова стока само из техните земи... Сядаме да закусим, а за мен чашка кафе с мляко, само че пушенето е забранено. Пустите изнежени западняци отдавна са забранили там, където хората се хранят да се пафка. Пушенето е само за бедняците, за тези, получили бедняшко образование или идващи от бедните страни. Вземам си кафето и излизам навън. Сервитьорката ми се усмихва. Питам я нали може да се пуши в градината. И тук се появява първият гастарбайтер, то се знае - рускиня. Веднага се разпознаваме и разговаряме. Висше образование, омъжена, възпитана, спокойна, доволна, с мечти.
Виена. Притихнала съботно. Мирис на препечен хляб (нали си спомняте домашния му дъх около военната фурна във Варна?). Бели перденца на прозорците. Градинки, изглеждащи зелени и през зимата. Улиците без грамче прахоляк, тук-там закърпени, но кръпката със сигурност ще издържи 10 години. Пестеливост и грижовност. Казват, че Австрия била бедната роднина на Германия, но да ви кажа, стискайте палци и ние един ден така бедни роднини на германците да се уредим. И австрийците като нас са си имали борбено вземане-даване с турците, ама не са се делели и възгордявали и затова побеждавали. Като резултат от тази си сплотеност сега имат и дворци, и опери, и велики композитори, и галерии, дето ако стъпиш на тяхната земя, ще е кощунство да не обходиш. В разбъркан ред започваме от Виенската опера, построена през 1869 г., църквата „Свети Стефан“ и особено по-неизвестната „Св. Вергилий“, двореца Хофбург с музея на красивата императрица Сиси, двореца Шонбрунн, строен за ловна резиденция, с огромната бална зала за прословутия Виенски бал, Виенското колело, Музеят за история на изкуството с картини на Тициан, Бройгел и Дюрер и съкровището от Наги-Сент-Миклош (за което още се спори дали е аварско или прабългарско – все още хипотези), къщите музеи на Моцарт, Бетовен, Хайдн, Шуберт, Щраус, Лехар, диригента фон Караян, писателят Стефан Цвайг, двореца Белведере с картина на Моне и Реноар, парка Пратер (боже, тези австрийци само за култура и изкуство и вкусно хапване са мислели)... Накрая за уталожване и стиковане на преживяното - право в прословутите хойриге (механа, селска кръчма), тук единствено в Австрия се разрешава продажбата на домашно вино. Да не забравя, без да вкусите прословутия виенски шницел под нежните звуци на Виенския валс и допълнен от виенско кафе (за местните сладки не смея да ви кажа), не мърдайте от Виена. Нали веднага си спомнихте от къде започна рекламната кампания на кафето в Европа? Виена, разбира се. Полякът Франс Джордж Колшитски взел като награда за помощта му за победата над арабите чувалите с кафе, изоставени след обсадата на Виена през 1600 г. и веднага отворил първото кафене в Европа. Ако обаче никакви хойриге, виенски шницели и кафета не са ви успокоили след цялата тази красота и култура наоколо, изходът е един - шопинг (особено за миловидната половина от пътешествието).
Доводите за пред силовата групировка от пътешестващите да е: шопингът не е само антистресов, но и финансово ще компенсира част от разходите заради много по-качествените стоки на същите цени и на същите лейбъли. Точно и ясно. Без излишни подробности за блузки и ботушки. Пожелавам ви успех. В краен случай заплашете, че ще ви стане лошо и като нищо може да пропаднат всичките им посещения на разните им там футболни стадиони. Сега напред към мечтата на половината човечество, блянът на всеки себепочитащ се мъж - великия стадион „Ноу камп“. За друг път ще оставим Баден, известен със лечебните си извори, и Инсбрук заради проведените там две зимни олимпиади – през 1964 г. и през 1976 г. И, разбира се, главните търговски улици (на ухо: какви ботушки има... малиии). Освен това като се сетя, че заради убийството на австрийския император Франц Фердинанд в Сараево от членове на сръбската националистическа организация „Черна ръка“ и последвалата война между Сърбия и Австро-Унгария, а с нея и Първата световна война... и на всичкото отгоре, че ние пак в комплект с Германия и, забележете, с Османската империя сме я загубили... бррр... Закопчаваме колани, настройваме джипиеса и напред към Италия, Монако, Франция и Барселона.
Милена Марева за вестник “Народно дело“ 18/ 19 февруари 20012г. (Следвa)
|