не види, нещо весело ми се иска да ви разкажа. Викам си, нищо, че наоколо все тъжно го раздава обстановката, дощя ми  се да се посмеем, да се усмихнем. Нещо по-обнадеждаващо да е. Да вземем да попътуваме ли? Отсреща мъжът ми на минутката ми свива платната: “Абе къде ще ходиш, знаеш ли какви данъци идват” Кола, смет, сгради, ток, вода, телефон... Я се приземи. Не ти ли стигна плаването из шосетата тази седмица?” Аз обаче не се предавам. Откакто съм се върнала, екстериорът само в ужасии подреден. То не бяха просяци, заровени в кофите за боклук, то не бяха слаломи из шосейните дупки, не бе притичващи из между колите озъбени от страх бабички. То не бяха екшъни на бомбандирани коли, то не бяха убийства, нацепени от дървета коли... А, не, ще пътувам и това си е! Искам приключения!

Мятам раницата, засичам координатите на пътешествието, заемам позиция. Натискам копчето, поглеждам часовника - време на пристигане 30 секунди, и сбогом, майко, сбогом,  татко, не се тревожете, скоро ще се върна. И политам нагоре. А вътре тихо... усамотено... Наистина леко нащърбено, силно намърсено, не е като да си в испанските, ама хайде сега, капризи! Важното е, че е безплатно. При тази мисъл се усмихвам  възторжено и разопаковам сандвича. Полетът върви по план. Плавно, с леки тласъци нагоре, незначителна пауза и после стремглаво надолу.
Пътувам си и си мисля, мисля си и пътувам... Нали сме ден за размисъл, трябва да се премисли всичко и то добре, да не ми се оплаквате после - ние на какво се надявахме, а то по-лошо стана. Та мисля си, ей на, в Испания един обикновен работник в края на кариерата си вече си е купил собствен дом, скътал е пари за трудни дни, а и за някоя и друга екзотична ваканция. Между почивките, мине се не мине, вземе, че реши този ми ти труженик да пообиколи роднините си и ресторантчетата из родината си. Спомням си, много се чудихме с моето домочадие на марбейските дядковци, изпънали се сутрин на горещо кафе с бокадио (сандвич с малко хлебче и хамон) и с кръстословица в ръката. Вика ми малкият шекер: “Нямат ли някое лозе да прекопаят, малко зимнина да подредят? Та и за внуците малко да помислят.”

Аз пък се сещам за нашите си старци, дето от немотия така са изперкали, че в психиатрията по празниците леглата не стигали, та коридорите били и те препълнени. Линейките пристигали на пет минутки, че и с белезници водили пациентите. Ааа, не, тук пак стана тъжно. Не и не. Радостно искам да е. Смях да има. Четох за нашенско момиче, завършило журналистика в Англия, как казва: аз като се върна в България, само за радостни неща ще пиша. Съгласна съм, ето, и аз така искам, ама то от лоши не остава място за хубавите. Пък и хората само лошите новини рейтингували.
Като споменахме рейтинги, да ви кажа аз какво най ме недоумява. Започва дискусия по нашите телевизии, събрали се известни хора, че умни, та и интересни. Станали по ранни зори, пътували през навалица и дупки, затова кой вчесан, кой не успял... и тъкмо си отворят устата, водещата вика - айде по-бързо, че времето ни свърши. И още незапочнали, стоп,  ще си продължим разговора някой си ден. Дето никога не става. Ти да видиш какви ги правят в Испанията! Да им дадеш проблем да разискват. Като се разположат по диваните, че като се разгорещи една дискусия, че като се започне едно допитване до зрителите, че и ако се наложи, викат още умни хора в студиото. До вечерта. Честно, на една такава сандвичи им носиха в студиото и те докато си разискваха, си и вечеряха. Докато не решиха решението, не млъкнаха. Не стига това, ами ако обществото го иска, дискусията с месеци я развиват.

Какви караници съм гледала, какви обиди, за скрити камери и разобличения на измами пък да не споменавам. Няма лабаво, не прощават испанците ни на звезди, ни на политици. Бяха проследили и заснели как фламенко звездата Ел Фарукито (започнал кариерата си на 5-годишна възраст на “Бродуей” в Ню Йорк, син на легендарния певец Ел Морено, внук на великия фламенко танцьор Ел Фаруко)... кара кола. Историята беше, че въпросният (Малкия фараон) шофирал с превишена скорост, нямал книжка и блъснал човек, който по-късно починал. За да се измъкне обаче, твърдеше, че не вижда и не е бил той. Брат му се призна за виновен. Тук скритатата камера обаче доказва, че Фарухито си вижда прекрасно, щом може да кара джипа си. Резултатът - три години затвор за Малкия фараон, който е толкова известен в Испания, че като се женеше, една седмица целодневно всички телевизии обсъждаха приготовленията, телохранителите, гостите, ресторанта. Като бог. Ама преспа три години в затвора. А за кмета на Марбея - Хулиан Муньос, най-голямата испанска звезда - певицата Изабел Пантоха, и операция “Малая” разказвала ли съм ви? Започнаха от  2006-а и още го разискват казуса и  следят всяка стъпка на цялото домочадие на замесените.

Я, вие чухте ли? Нещо крясък май дочух: “Ей, говеда, колко време ще чакаме, бе? Да не сте пияни?”  Ей, опростачи се тоз народ! Вулгарен стана. Нервен един такъв. Айде, за Малая ще ви разкажа някой друг път. Да се измъквам, че ще ме ступат комшиите. Така де, от половин час пътувам... с асансьора. Сори. За повече няма пари, брато. Какво да се прави, немотия. Криза. Нищо, че Тошето е голяма звезда. Като реши да остане в България, само за полет с асансьора ще ни стига домашния БВП (или иначе казано - брутен вътрешен продукт). То пак, че има работа, че в началните демократични времена две години и такава нямаше.
Айде, пак стъжнихме нещата. Ама нищо де! Вие се усмихвайте! Засмейте се! И мислете ли, размишлявайте ли, ама умната, че да не си останем само с разходките с асансьорите. Ама то като гледам тези съоръжения как са се сгъбарчили, скоро може и от тази радост да се лишим. Хайде, чао засега и умната.
Асансьорът спира и аз леко наплашена, но щастлива стъпвам на родна земя... пардон, на родния етаж и много го мисля утрешното, че да вземем и ние най-накрая да полетим като хората.

Милена Марева
за вестник “Народно дело“
22/ 23 октомври 2011г.

Съвсем обикновени испански и български жилищни блокове и асансьори