- Hi, how are you? (Здравей, как си?)
6 ч. сутринта е.

- Fine, thanks. (Добре, благодаря.)
Аз, като вряла и кипяла в интернет спейса, мога мигновено да разпозная човека, който чати с мен.
- How old are you? (на колко години си?) - тоз продължава. Не стига, че е изкукуригал в 6 ч., ами и е от типа ''досадници''.
- На 80. Грозна, дебела, че и плешива.
- Как се казваш?
Боже, тоз не се предава!
- Баба Яга - аз, назидателно.
- Имаш ли фото?
- Да,ама cамо с рога и копита. Опашката ми не се вижда.:(:(:(
- Брей, че си шегобиец! Изпрати ми го!
Ама тоз наистина трябва да е луд.
- Хубаво, шом искаш, ама си дръж ченето, че не обичам шума от тракащи зъби.
И  изпращам едно черно ходило в огромна червена обувка на Вивиан
Уестууд. Отатък мълчание...
- Ей, имаш ли нужда от изкуствено дишане?
- Аaa, не, добре съм. Интересува ли те модата?
Тук вече се заинтересувам. Като че ли онзи налучка паролата.
-Well (ами) - не се предавам аз. - пещерата ми е пълна с дегизировка от модни ревюта.
- Аз имам фабрика за облекла. Край Жирона. Знаеш ли къде е това?
Е, тук вече аз имах нужда от изкуствено дишане. И от корекция на интернет геймърско самочувствие. Нооо не свалям оръжията още...
-Е, някъде по света, надявам се не в ада.
-А, не, близо е до Барселона - изскача отговорът.
- Аааа, Гуади значи ти е бил съсед!
- Да! А в Жирона - Салвадор Дали - вече в моя стил отговарят отатък. - Искаш ли да работиш за мен?
Тук разбирате на кого зъбите затракаха...
- Може - изтраквам аз на клавиатурата – ама не отговарям за последствията.
-А, не, за последствията отговарям аз. Хареса ми стила ти за запознанство, сигурна съм, че си така оригинална и в работата си!
Е, ние българите сме си такъв оригинално неповторим коктейл... В един момент нежно, чувствено славянски, в друг – диво български или волно по цигански, но и разсъдливо тракийски... А откъде идва ниското ни самочувствие... не знам.
- Каква националност си?
Сега всичко рухна, мисля си аз. "Мечти всякакви забравете!"
- Българка - пиша с неуверена ръка.
"О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин!"  Е, така е, ама това си важи за в България! Когато си на "hello" и "hola", се хващат тревожно са багажа си. Особено след като са прочели: "Български джебчийки нахлуват в
Лондонското метро"... Как беше онзи виц - иди обяснявай, че нямаш сестра... Обаче отговорът е приятелски:
-Нора. Енcantado! (Приятно ми е да се запознаем.)
....Така започна моето ново приключение! Хмм, голяма работа бил тоз интернет! Да му се ненадяваш! Да живеят Бил Гейтс и Джон Атанасов!
Та ето ме пак на летището, отново сбогувайки се със старата, нo неостаряваща  София, oбаче все така грозна шумна и мъглива. Но така мило родна?
И когато ме запитат как е там в Испания, отговарям: “Абе, много е красиво, ама е като да си поканен в дом на приятел – красиво, красиво, чак до болка, ама си е чужд дом. В моя си – бедно, неуредено, ама... родно!”
... Обичам летищата. Редът и послушанието на пътниците ме успокоява. Всички едни такива хрисими и кротки. Разбирам ги, защото всеки се е затичал към някаква
цел, която трябва да бъде достигната, на всяка цена и с всички средства. Обаче мисълта за преместване в пространството поражда в мен едни такива неспокойни
чуства. Винаги, ама винаги ме очаква поредния, отначало неприятен номер, а по-късно нов повод за смях. Вече знам и сам готова за поредния, който, сигурна съм, ми е приготвило това уж кротко чудовище - летището!
... Излитаща за България... тревожно крачеща към терминал 2... 20 минути до излитане... Някакав глас отстрани досадно бръмчи:
- Ама къде е багажът?
Аз, вече почти тичешком:
-Ами той багажът го вземат още в началото. Не можете да си го вземете.
- Ха, че как така! - гласът упорства...
- Е, забранено е да се пътува с багаж - отговарям почти търпеливо.
- Нееее, на нас ни казаха да си го вземем! Само че откъде не разбрах!
Аз вече нравоучително ядосано:
- Не, с багаж не може!
Тогава голата истина проехтява из цялото пространство около мен:
- Пътник Милена Марева да се яви за полет 323, излиташ за Барселона! Пътник...
Aааааааааа.... Аз спирам и никак неучудено се мъча да повярвам на ушите си. Че къде сам аз? И къде мислите съм аз? В залата за пристигащи!! Как съм се отзовала там ми става ясно след като на бегом преминавам всички митнически проверки отново! Вместо наляво от стъклената стена аз - надясно! Пак след българите,
ама пристигащи,  НЕ заминаващи! (Нали се сещате – индивидуалист! И то горд!:):):):)
Та живота ми си тече точно по същия начин - всички наляво, аз - надясно. И все на бегом и все уж случайно достигам целта... а може би на мен ми се струва така?! Или може би българската ни съдба е предопределила да бъде така?! Все бързаме за нанякаде, все случайно хващаме последния влак. Та така и когато спечелих конкурса за най-добър дизайнер на България. Пак случайно Сюзан, моята най-добра приятелка, моден журналист, откри че се провежда конкурса Global Fashion Network (организиран от швейцарското и германското министерство на търговията). На бегом направихме порт-фолиото (нещо нечувано дотогава),
почти тичешком преминах петте етапа на конкурса, довършиx рисуването на колекцията си в последня момент в хотела в Дюселдорф, та изправих на нокти организаторите, които искаха тя да е готова 10 дни преди ревюто в зала 13 (Модните ревюта във Fashion TV). Но след като я видяха една седмица бях на всички коктейли и модни събития в SPD Дюселдорф (дегустирането на коктейлите е само за поканени), а един от спонсорите на ревюто - Андреа Хермес, реши,че иска да работя за неговата марка ''Хермес''.
Така беше и на първата модна конференция в Париж. След серия от грешки в
името ми едва не изпуснах последния самолет за Париж! И какво от това, че всички пристигаха с лимузини, за да минат по червената пътечка до Версай (кметството на Париж), аз пък видях метрото (е, тогава още го нямаше софийското!). А Верcай и коктейла, с който кметът откри конференцията, тези имена от модния свят, които бях виждала само пo телевизията и списанията, е нещо, което още ме кара да се щипя, за да се уверя, че не е било сън!
Е, защо не пиша сега от Париж си е друга тема... пак с чист български привкус!

Милена Марева

за вестник Народно дело

8 май 2007

Копирането на материали  и снимките без съгласието на редактора е забранено.
Позоваването е задължително.