Днес обаче Симеон Лютаков ще покаже още едно от своите лица – това на фотограф. Изложбата, наречена „Колекцията“, ще бъде открита в 18 ч. в шоурума на фирма „Досев Импекс” (на бул. „Сливница” 180). В нея актьорът е събрал 80 фотоса, правени в последните 20 години.
- Броени часове до откриването на изложбата. Какво е усещането? - Това е трето издание на тази изложба. Вълнувам се, именно защото е Варна. Хората, които ще дойдат, ги познавам лично и поименно. Варна заслужава тази изложба, защото през повечето време, в което нещата са снимани, аз съм живял в този град. Мястото, на което ще бъдат показани снимките, е особено. В София беше в подобен шоурум с мебели и снимките бяха разположени като у дома.
- Малко повече да кажеш за експозицията. Какво включва тя? - Тази изложба е посветена на един много специален за мен човек, най-важния в живота ми – Кристина Диманова. Половината от снимките, които показвам, са нейни. Това са много години невъзможност да правим нещо друго освен да снимаме, така си почивахме и се забавлявахме. Беше нещо, което ни обединяваше страшно силно. Другата част са снимки от Сахара, които веднъж съм показвал във Варна, но сега са пренаредени наново, подбор на нови кадри... Просто са показани по малко по-различен начин. Третата част от изложбата са различни портрети на мои близки хора и приятели. Има и няколко съвсем скромни театрални проекта. Обединяващо за тази изложба е, че снимките разказват моята история като фотограф. Не ме показват в най-добрата ми светлина, не е била такава целта. Целта беше да покажа пътя, който съм извървял в тази страст на моя живот – да снимам. Има неща, които лично аз приемам като грешки. Просто това са етапи, през които съм минавал, и ги показвам, без да се срамувам от това, че съм вървял по своя път, лъкатушейки.
- Не си ли прекалено самокритичен? - Те не са грешки, по-скоро са опити. Актьор съм по професия и никога не съм искал да се наричам фотограф. По чисто актьорски маниер съм опитвал...
- Имаш покана да покажеш фотосите и извън страната. - Запознах се с една българка, която е почетен консул на страната ни в Коста Рика – Радка Маринова. Тя установи контакт с мен. От дума на дума: „Харесват ми снимките ти... Не си ли мислил да излезеш зад граница с тях“... Отговорих, че съм мислил, но то с мислене някак не се излиза зад граница. Изисква се подготовка, някаква организация. Не е лесно да ги правя от България тези неща. Тя каза: „Аз ще помогна“. Всичко започна като на шега, но влязохме в контакт с тяхното Министерство на културата и... получих официална покана. Имат страхотна галерия в центъра на Сан Хосе, там на 2 май трябва да открия изложбата. Към момента все още съм затруднен финансово. Намерих половината пари от сумата, която ми е необходима, за да замина. Ако не успея да намеря и останалата част от средствата, за съжаление ще се наложи да отложа тази изложба за есента.
- Какво ще покажеш там? - Същото, което и вие ще видите във Варна. Има още една импровизирана идея да гостувам в Лондон с тази изложба. Ще бъде в Българския културен институт, там има изложбено пространство, където гостуват наши театри, музиканти, художници, фотографи, кинаджии... Мисля да покажа снимките и в Лондон. Из България искам да я разходя в поне два града още – Бургас и Пловдив.
- Да очакваме ли да се върнеш с куп нови снимки от Коста Рика? - Най-вероятно ще се върна с една изложба от там. Силно се надявам да има какво да се снима. Всъщност сигурен съм, че ще има какво, по-скоро се надявам да имам време да снимам. Защото отивам там да работя, не да се разхождам. И ако имам достатъчно време, ще снимам здраво и ще донеса материал, който ще покажа тук, в България.
- Всяка една от снимките означава нещо за теб. Но има ли някоя, която е по-специална? - Има, разбира се, но тя не е една снимка. Ненапразно ти казах на кого посвещавам тази изложба и кое е най-важното за мен от нея. Всички снимки на Кристина, които показвам, са нещо много особено като начин на работа, защото са правени почти без да мисля. Правил съм ги, защото е било невъзможно да не ги направя. Защото е нямало друг вариант, друга опция. Това е било извън мен, било е по-силно от мен. Опитал съм се да погледна един човек през всичките си актьорски лица, които притежавам, и да го извадя във всички възможни негови варианти. Това е много важно, страхотен опит, който не съм прилагал никога върху друг човек. Искам много да й благодаря за това, че ме допусна до такава степен да търся в нея.
- Лесно или трудно се снима любим човек? - То е неизбежно. Съдбовно е. Не знам дали е лесно или трудно...
- Има ли нещо, което много искаш да запечаташ на кадър? - Едно от нещата, които много мечтаех да снимам, беше пустинята. Това ми се случи. Не съм мислил какво бих искал да снимам. Нямам концептуални виждания за работата си, по-скоро се старая да постъпвам много честно към нещата, които снимам, без да ги разполагам предварително в главата си. Като попадна на интересен човек, интересна ситуация, интересно място, се опитвам да реагирам адекватно спрямо случващото се в момента и да снимам. А концептуалните замисли какво бих искал да снимам, къде да отида и разни такива неща са прекалено амбициозни и тежки за моето съзнание. Аз съм актьор преди всичко.
- Какво друго ти предстои оттук нататък? - Предстоят ми някакви работи, но още не съм си сложил подписа под тях, така че няма да ги спомена по никакъв начин, при положение, че те не са ми гарантирано сигурни. Имам предложения за работа в няколко проекта. Засега си работя във варненския театър като плакатист и актьор. Всичко останало чака да бъде окончателно решено. Виолета Тодорова
|