Според Теа Димитрова „който не е вдъхнал от праха на театралната сцена, този, който не е вдишал въздуха под завесите, който не е усетил аромата на декорите, не е бил погалван от светлините на прожекторите - не знае какво е“. А когато и фотографията срещне театъра, любовта става двойно по-силна. Имаш ли „око“ за снимките, нещата стават от самосебе си. Теа обожава да прави черно-бели портрети, защото те са й най-интересни.
- От кога се занимавате с фотография? - Снимам много отдавна, винаги съм имала „око” за снимки и преди 4 години реших да се запиша на професионални курсове по фотография. Знам, че имам много да се развивам в тази област, особено в художествената фотография, която най-много ме впечатлява. Обожавам да си „играя” със сенките и светлината, но за това се изисква повече свободно време, а аз се развивам и в други сфери на изкуството. Хубавото е, че понякога имам професионални ангажименти като фотограф, най-вече за светски събития, а се е случвало и на частни фотосесии.
- Каква беше мечтата ви като дете? - Мечтите са за това да бъдат реализирани. Като малка измислях концепции за фотосесии и включвах децата от квартала да позират. Но най-често сама си подреждах интериора и „декорите”, съчетани смислово, жанрово и цветово и след като всичко бе наредено както трябва, снимаха мен. Мога да кажа, че се чувствам еднакво добре и пред, и зад камера, била тя филмова или фотоапарат.
- Какво най-много обичате да снимате и защо? - Хора. Oбожавам да правя портрети, предимно черно-бели. Те са ми най-интересни. Човешкото лице може да покаже толкова много различни емоции, състояния и изрази. Един с един кадър никога не си приличат, дори да е направен буквално след секунди. Именно това е удивителното и увлекателното да правиш такива фотографии.
- Театърът страст ли е? - Той е повече от страст и за да го опиша по-добре, ще цитирам по памет какво съм писала преди време за моите усещания относно театъра. Който не е вдъхнал от праха на театралната сцена, този, който не е вдишал въздуха под завесите, който не е усетил аромата на декорите, не е бил погалван от светлините на прожекторите - не знае какво е. Магията и очарованието, което те облива, са неописуеми и в онзи кратък миг, когато затаяваш дъх, преди да излезеш пред публиката се събира целият ти живот в една малка точка и се разпилява на малки парченца точно преди да дойде ВЕЛИКИЯТ момент. Вдишаш дълбоко и чакаш, тогава се случват чудеса с душата на актьора, той се преобразува, преминава от образ в образ, от мисъл в действие, от действие в движение, от движение до състояние на летеж. Но публиката бързо приземява. Тя има много точно усещане кога един актьор е прекалил, кога е уверен и кога не чак толкова. Публиката инстинктивно усеща състоянието на душата на артиста. Създава се невероятен обмен на информация и енергия. Невидими нишки се преплитат и разплитат ефимерно на талази.
- От снимките от кои спектакли пазите най-ярки спомени? - Безспорно най-ярки спомени съм запазила от „Горчивите сълзи на Петра фон Кант” с автор Райнер Вернер Фасбиндер. Много силен спектакъл. Запомнила съм го с перфектната игра на актьорите от Варненския театър, с прекрасно подбраната музика (често и до ден-днешен слушам саундтрака, който е много въздействащ), интересният декор и много добре свършената работа на Стоян Радев Ге. К. като режисьор. Друго представление е „Домът на Бернарда Алба” от Федерико Гарсия Лорка. Много харесвам пиеси от латиноамерикански автори. Никога няма да забравя Теодора Михайлова в ролята на майката, силата, респекта и въздействието на нейната игра.
- Има ли някакви трикове по време на фотосесиите, за да се отпуснат моделите и да позират свободно? - Трикове? Хм... нека да помисля... да, понякога се налага. Опитвам се да им разкажа някоя история, да ги разсмея или да ги накарам да се чувстват като герои от произволно измислен на момента сценарий. С всеки един е различно. Провокирам ги да изкарат разнообразни емоции и състояния на духа, кой колкото може. Лесно ми се доверяват, понеже инстинктивно усещат, че искам да ги представя във възможно най-добрата светлина.
- Кое е било най-голямото предизвикателство за вас по време на снимки? - Доста са, но се споделя за едно от тях. Това беше, когато правих театралния афиш на „Големанов” с режисьор Александър Илинденов. Предизвикателство беше, че заснех точният кадър по време на представление пред публика, а не на репетиции, т.е. актьорите не ти позират, не можеш да им кажеш: „Застани тук понеже светлината е по-добре, не, не, леко вляво, така... нека да направим още един фрейм”. Не, просто трябва да улучиш точния момент, без да пречиш нито на играта им, нито на публиката да се наслаждава на представлението, снимаш без светкавица и т.н. Когато показах снимките на ментора ми по фотография, той ме попита дали съм снимала, докато се репетира. Аз му обясних всъщност условията, в които съм направила кадрите, и той ме поздрави.
- Има ли кътче у нас или по света, което много искате да запечатате на фотоси? - Определено искам да снимам в Пуерто Рико и най-вече старата част на столицата Сан Хуан, както и крепостта El Morro, La Fortaleza, Сан Кристобъл и други прекрасни кътчета на острова.
- Снимката, която мечтаете да направите? - Тази, която да ме вдъхновява всеки път като я погледна. Най-вероятно бих я запечатала именно в Пуерто Рико и дори знам точно кога - по време на разходка по El Paseo de la Princesa, дай Боже, тази или най-късно другата година.
- Извън фотографията има ли някакво хоби или нещо, което обичате? - Обожавам да чета книги, предимно биографии или по действителни събития. Обичам още хиляди неща, за които просто нямам свободно време. Виолета Тодорова
|