Ако искате сведение, натиснете... Ахааа, накрая уцелихме номера. Сега глас пита

„Кой се обажда?“ Двете имена... Номерът на ДНИ (нещо като ЕГН)... и: „Почакайте!“ Чакам половин час, оттатък са ми пуснали нежна музика и са ме зарязали. Затварям. Започвам отначало... Гласът пак: „Име и фамилия... ЕГН, ДНИ, или каквото ще да е там (вече ми идва да докопам каката, ако ще и в Нова Гвинея да е)... И отново започват оферти и промоции... с едно доуточняване... тоест разминаване със сведенията от главния офис. Има промяна в последната промоция... намалили са цената! Отново търча до главния офис за разясняване. И, о, чудо, от главния офис също са доволни да научат новата телефонна промоция от мен! Даже ми благодарят! Обаче проблемът с прехвърлянето на телефона и интернета още е висящ (и буквално, и преносно).

Боже, какви мъки да накарам испанските „Пощи и далекосъобщения“ (тоест „Телефоника“) да чуят воплите ми за звуково и нет пространствено свързване! Накрая взех едно на пръв поглед маловажно решение - не питай старило, питай патило, и спретнах една рапида (бърза) анкета със звуково-телефонно пострадали.

Решението беше също на пръв поглед просто - искаш прекратяване на договора. Обаждаш се и само повтаряш „десконектар“ (прекратяване),''десконектар''... това обезкуражавало и най-упоритите служителки. Дават ти някакъв си код по пощата след около седмица и после... после чакаш техника да конектар (свърже) висящите жички... След колко дни... никой не знае. Тук вече се нуждаех от почивка, свеж въздух и промяна. И ето ме на рейса на път за красивата, спокойна и богата Астуриас, добре нахранената Галисия, ужасната Португалия и на връщане на бегом през веселата Астремадура - все провинции на Испания (без Португалия, която навремето се отцепила, ама заради това сега изглежда като България отпреди 10 години).

Сега обаче да си дойдем на темата – „Телефоника“. Като четете неволите ми и ще си помислите, че тук един юруш, една навалица за телефони и интернети! Обаче не! Такова теле под вола няма тук! И телефоните съвсем не са задължителен атрибут към домашния марбейски уют. Компютърът пък въобще. До кофите с боклук често се открива златна находка – компютър! Малко стара марка, но като непипнат – селективно-декоративно използван. Обаче туй простено да е, даже все така да е, че части за компютри тук не се намират!

Лошото е да се натъкнеш на находка „почти неизползван компютър, стар модел, в банка“! Пък и ако каката не знае кое как да натисне на компютъра си (ама само защото е руса) и на всичкото отгоре е настанена там да обслужва бизнес клиентите... Пък как няколко месеца все на нокти седях и дебнех пощаджията (едва не заблудих човечеца, че съм му луда фенка) да се добера до кредитната си карта( тук всичко се получава по пощата - шофьорска книжка, кредитни карти, здравни карти...). Само да не решите, че съм  изключение... Тук всичко си тече по закона на чакането. Щях да кажа - получиш ли нещо, без да чакаш, тоооо нещо гнило ще да е... ама за такъв случай не се сещам, та не знам гнило ли ще да е, или не.

 Най-скорошното ми приключение е пак с „Телефоника“. Не искаха да им платя сметката си! Отказваха, и туй то! Десет дни след крайния срок за плащането. Всеки момент ще ме десконектадо. Отивам в пощата. Дочаквам си реда. Давам парите, подавам фактурата и чакам... подава се една глава на гишето и ми вика: „Изчакайте“. Аз викам - ще почакам... Тя вика: „Очаквам отговора на Телефоника“.

След известно изчакване - не може да платите. Абе, викам, как не мога!? Днес ми е последният срок за изчакване. Утре ще ми клъцнат телефона! Я пробвайте пак. Ще почакам. Ама главата ми вика: „И да чакате не може! Елате по-късно.“ По-късно пак чакам, изчаквам, дочаквам, но резултатът не се е мръднал изобщо. Викам: „Ама моля ви се, вземете ми парите. Искам да ми вземете парите. Как така не може?! Искам да си платя сметката.“ Обаче главата вика - не и не! Има нещо блокаж в сайта на „Телефоника“ и не щем сега да си плащате сметката. Може би ще дощем утре. Ей така два дена се молих да ми вземат парите. На третия успях! 70 евро платих и пак щастлива бях! Голяма радост беше. Курбан още не съм правила... щото знае ли човек, този месец пак на гишето за сметката ще се ходи. Пък и интернетът не се знае на коя дата ще осветли скромната ми обител.

Йех, мили ми и драги ми читатели, такива ти ми неволи по белия андалуски свят! Не я долюбват таз информация андалусците, и туй то! Нехаят за „науката е слънце“ андалусците и май повечето испанци. Мобилът е друго нещо. Аз така ги разпознавам андалусците - имат си по един мобил на всяко ухо, по всяко време.

Аз обаче не ща мобил, даже понякога го търся с телефона къде съм го зарязала, искам интернет и заради него - телефон! Телефон, защото тук си нямат кабелни телевизии, кабелни интернети и там другите български информационни глезотии. Интернетът върви, крачи или каквото там прави само чрез телефона. И ето сега два дни след пътешествието ми до Астуриас, Галисия, Португалия и Екстремадура, 15 дни след последния заветен звън по телефона аз още седя и чакам. Вчера посетих отново „Телефоника“. Ние в офиса като едни дружки сме си вече. Може и работа да започна - всичките им промоции наизуст знам! Тъй задружно и служители, и молители си живеем и си чакаме от половин месец, все заедно и все същите... да ми преместят телефона и с него интернета на новия ми адрес.

Довиждане засега! Отивам да звънна на 1004. Безплатен е! Оттам някой бутон за информация! Може да си звъня колкото си искам. Препоръчвам ви го и на вас! Ако сте самотен и недоразбран - ето ви решение за разтуха! Ще ви отговори приятен и приветлив глас. И ще ви накара да го чакате! Надявам се да не е за цял живот обаче!

Милена Марева
30 септември 2008г.
За вестник „Народно дело“